Ридли Пиърсън: Без шанс за разпознаване

Болд отпусна счупената си ръка още по-надолу; пръстите му уловиха ключа и го завъртяха.

Двигателят угасна.

Микробусът се разтресе и спря на петнадесет метра от горящата сграда. Боята му набъбна и се набърчи от горещината. Във вътрешността на кабината стана жежко като във фурна.

Маркучите насочиха струи към Болд и Гарман и върху тях се изляха тонове вода с такава сила, че Болд беше повдигнат и хвърлен вътре в кабината, направо върху Гарман.

Бяха твърде близо до пожара. Микробусът щеше да прихване огъня и да се взриви.

Болд усети, че краката му биват уловени от силни ръце.

— Дръж се здраво! — извика му нечий глас.

Микробусът се люшна настрани, опирайки се само на двете си колела, и отскочи от тротоара на улицата, понесен от пожарната кола, с която го бяха съединили с въже, далеч от пожара — мъжът, уловил го за краката, го държеше здраво.

Микробусът спря, беше вече на двадесет метра от горящия ад. Около него се раздаваха заповеди — на пожарникарски жаргон, за Болд всичко това звучеше като пълен хаос. Той усети как Гарман понечи да се измъкне изпод него.

— Дръжте го! — изкрещя Болд, гласът му потъна сред виковете наоколо. Даде си сметка, че едва ли повечето пожарникари бяха уведомени за истинската причина за избухването на този пожар. И не знаеха каква заплаха представлява Гарман. — Дръжте го!

Гарман скочи на земята, измъквайки се от претърпелия крушение микробус, от претърпелите крушение негови планове, оставяйки в ръцете на преследвачите си единствено фланелата с качулка. Претърколи се два пъти — Болд ги преброи, по-нататък щеше да се кълне пред Дафи, че в промеждутъка погледите им с Гарман за миг се бяха срещнали. Щеше да се кълне, че в тези очи не беше видял нищо — нито разкаяние, нито страх, нито живот.

Джони Гарман скочи на крака и се изправи лице в лице с група полицаи, тичащи към него. Болд си припомни за обясненията на Дафи за асоциалната му реакция при вида на много хора.

— Не! — изкрещя Болд към групата полицаи, приближаващи се с всяка изминала крачка.

Гарман обгърна с поглед стената от полицаи, надвисваща над него, погледна към Болд, извърна се и се затича към горящата сграда. Пламъците го подхванаха, крясъците му се извисиха над всичко, след което окончателно изчезна в пулсиращата оранжева светлина.

Много подходящо за случая — валеше.

— Няма нужда да идваш — измънка Бен, подсказвайки й по този начин, че не иска тя да идва.

— Просто ще те изпратя до вратата — каза тя.

— Както искаш.

Болеше я при вида на радостта, която го беше обхванала заради повторното събиране с Емили. Как й се искаше да размисли в последната минута и да предпочете да остане с нея. Но хубавите неща я подминаваха, помисли си тя, като прелетни птици. Те не кацват. Просто ти подаряват миг на красота и си отиват.

Това не беше краят на едно приятелство, това беше началото на живота на един млад мъж.

Четейки мислите й, както седяха на слабата червена светлина, чистачките отмерваха времето като метроном, той изрече меко:

— Не смятам, че повече няма да се виждаме.

Тя не отвърна нищо. Може би щяха да се виждат от време на време — тя искаше да му помага, да го подкрепя. Протегна се и взе ръката му в своята. За първи път се беше осмелила да го направи, не защото досега не го беше искала. Не беше се нуждала от подобно докосване. Сърцето й щеше да се пръсне. В гърлото й имаше буца. Малкото му юмруче беше горещо. Нейната ръка беше студена. Той се загледа в ръцете им и щом светлината се смени, тя отдръпна ръката си и подкара колата, мокрите й очи се вторачиха в мокрия път, усещайки обаче втренчения му в нея поглед. Може би той изпитваше същите чувства. Може би.

— Знаеш ли, Бен, понякога човек влиза в живота ти, особен човек, и без да разбираш кога точно е започнало това, той ти показва нещо за самия теб, дава ти насока, която просто не си виждал, докато не се появи този толкова специален човек. Разбираш, нали?

Това беше типично негов израз — не можеше да повярва на ушите си. Усмивка разтегли устните й.

— Предполагам — кимна той.

— Това, което искам да ти кажа, е, че ти се оказа такъв човек за мен. Ти ми помогна по начин, който няма как да обясня, предполагам, но безусловно и завинаги. Добра работа свърши — обобщи тя.

— Този човек, Оуен. Него ли имаш предвид? Внимавай, жълто е.

Тя намали, давайки си сметка, че все пак трябва да внимава и за пътя.

— Благодаря.

— Него ли имаш предвид? — повтори той, без да се отказва от въпроса си, както би сторил възрастен човек.