Ридли Пиърсън - Без шанс за разпознаване

Реши да установи неколкочасово наблюдение на складовете, но първо трябваше да разгледа по-отблизо. Спря колата си през три пресечки на шосето, водещо към летището, изключи радиостанцията, мобифона си, за да не би нечие обаждане и звън да издадат присъствието му насред огледа. Само пейджърът му работеше, но го превключи на режим с вибриращ сигнал.

Паркира на паркинга пред компанията за поддръжка на хеликоптери, заключи колата и продължи пеша към провиждащия се на километър светещ надпис „Складирай тук“. Оптимизмът, който го беше обзел след откриването на квартирата и умножен след като Лофгрийн беше установил произхода на мастилото, беше повишил адреналина му и кръвта му лудо блъскаше във вените. С всяка изминала крачка увереността му в крайния успех нарастваше. Гарман можеше да е скрил тук откраднатия от баща си микробус, можеше да си е направил лаборатория, а може да беше направил и двете. Тези складове бяха чудесен параван, ако човек искаше да остане в анонимност. Можеха да бъдат използвани при наркосделки, за складиране на оръжията и амунициите на наемни убийци и даже на телата на убитите, имаше толкова много доказателства, че подобни складове постоянно играеха роля в най-различен род престъпления. Фактът, че Гарман може да е складирал неподозирано количество от запалителното вещество, причини още по-голяма възбуда у Болд.

Той се придвижи покрай телената ограда и се притаи в паркинга — на това място нямаше как да бъде забелязан нито откъм шосето, нито ако случайно Гарман се покажеше откъм складовете. Макар това да беше малко вероятно, той не можеше да изключи напълно възможността Гарман да се намира в момента вътре в тях. Не се беше прибирал в квартирата си от няколко часа, за това време не беше избухнал никакъв пожар, така че Болд започваше все повече да вярва на Дафи — можеше и да се окаже права, че Гарман е налапал въдицата след етюда, който му бяха изиграли в автомивката. Това предполагаше — макар вероятността да беше все още смътна — че той би могъл в момента да подготвя поредния си пожар. И едва ли би имало по-подходящо място за това от склад под наем по вечерно време?

Телефонът иззвъня и Дафи я прониза безпокойство. Ръката й машинално посегна към слушалката. Отзова се едва на четвъртото позвъняване.

— Ало?

— Дафи Матюс, ако обичате.

Не беше сигурна как точно да реагира. В момента играеше ролята на Мериън Мартинели, дойде й наум, че е възможно Гарман да проверява дали жертвите му са си вкъщи, като им се обажда по телефона. Откъде можеше да знае обаче, че тя се намира в тази къща, й беше абсолютно непонятно, но нямаше да се поддаде на провокацията.

— Името ми е Мериън — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Вижте, аз търся Дафи Матюс. Обаждам се от Сиатълски информационен център. Името ми е Виктор.

И той й съобщи телефонния номер.

На нея този номер й беше добре известен. Реши да прекрати маскировката.

— Тук е Матюс — каза му тя, нетърпеливо очаквайки отговора му.

— Е ли, или не е? Получих много странно обаждане за Дафи Матюс. И държа да ви кажа, че изобщо нямам навик да си играя на посредник от този род.

— Лейтенант Дафи Матюс от полицейското управление — Сиатъл. Можете всеки момент да получите потвърждение от управлението.

— Съобщението е от едно дете на име Бен Сан…

— Казвайте какво е.

Тя седна, краката й отказваха да я държат.

Мъжът цитира дума по дума съобщението на Бен.

— Имаме го и на запис, разбира се — добави той.

— А адреса, от който се е обадил? Разполагате ли с адреса? — извика тя с истеричен тон.

— Разбира се.

И той й продиктува адреса.

— Шосето за летището? — попита тя, докато записваше адреса върху масата, използвайки червилото си — единственото оръдие за писане, с което разполагаше. — Някаква фирма ли се намира там?

— Имаме информация само за местоположението на телефоните — обясни той и повтори адреса.

Дафи прибави и името Виктор към записаното върху масата.

Втурна се с всичка сила навън, без да я е грижа дали някой не я наблюдава. Запали без усилие двигателя на колата и посегна към мобифона си. Натисна амбреажа до последно и гумите изсвистяха. Набра номера, който знаеше наизуст. Нямаше да поиска подкрепление от патрулна кола, тъй като не искаше да излага момчето на риск, преди да разбере какво точно се е случило. Затова трябваше да говори с него.

Веднъж и тя да свърши нещо както трябва.

Колкото повече размишляваше над възможностите и вероятностите, толкова повече адреналин нахлуваше в кръвта му и толкова по-голяма увереност, че Гарман се намира в „Складирай тук“, го изпълваше. Вече не го свърташе на едно място, извади оръжието си, провери го и отново го върна на мястото му.