Ридли Пиърсън - Без шанс за разпознаване

Най-накрая стигна края на оградата и прехвърли крак, оказа се, че крайчетата на бодливата тел са отрязани по-високо. Колкото и внимателно да се прехвърли над тях, панталоните му се раздраха и телта прободе хълбока му, викът му разцепи въздуха, преди още мозъкът му да успее да подаде заповед за мълчание. Всичко това не спря краката му и те продължиха да работят, докато Бен не се реши да скочи.

Каква глупост, помисли си той, докато тичаше към телефона. Човек трябва да е глух, за да не е чул вика му. Абсолютен глупак!

Нямаше нужда някой да му казва какво беше направил: беше провалил нещо, което се очертаваше да е страхотно. Усещането за провал беше така всепоглъщащо, че още докато преодоляваше огромното павирано пространство между оградата и телефона, го обзе луд страх и му се прииска да се покатери и прехвърли оградата в обратна посока и да изчезва колкото се може по-бързо оттук. Отново краката му като че действаха абсолютно самостоятелно и го носеха към телефона, който му се струваше като оазис сред безбрежна пустиня.

Ръката му трескаво затърси монета в джоба на панталона му. Нищо. Нямаше начин да избере Дафи. Тогава набра 911 — номер, до който като че му ставаше навик да прибягва.

— Служба „Спешни случаи“ — отзова се мъжки глас.

— Обажда се Бен… Бен Сантори — мразеше да се представя с тази фамилия, фамилията на истинския му баща беше Райс и му звучеше много по-добре. — Предайте съобщение на Дафи Матюс. Тя е полицайка…

— Извинявай, млади човече, но ние не…

— Тя е полицайка. Не ме прекъсвайте! — изсъска той в шепота си. — Тя се намира в моята къща — С-А-Н-Т-О-Р-И — изрече фамилията си буква по буква той. — Обадете й се. Кажете й, че съм с мъжа с особеното лице. С особеното лице — това й го кажете непременно. Много е спешно…

И той замълча. Счу му се, като че се отвори врата на гараж. „Лицето!“, помисли си той. Ето го отново — същия звук, сега сигурно вратата се затваряше. Той тръшна слушалката на мястото й и се приготви да хукне към оградата. Лицето го беше чуло да катери оградата — вероятно идваше, за да провери какво става.

Складовите помещения бяха изградени на дълги редове, Бен се намираше в този край на редицата, който беше по-близо до портата. В края на редицата от складове гаражи забеляза отново да се издига телената ограда и се запита дали няма да е по-безопасно, ако изтича дотам и не се опита оттам да се прехвърли навън, но да бъде по-далеч от централния вход. Притаи се в сянката на сградата, по-изплашен от всеки път, когато оставаше насаме с Джек Сантори и лошото му настроение. Придвижи се на около метър и спря, ослушвайки се, оглеждайки се, сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

И тогава видя издължената сянка на мъжа да се плъзга по паважа от дясната му страна. Това беше Лицето, тръгнало на проверка.

Тръгнало да го търси.

Бърни Лофгрийн се справи много бързо със задачата. Беше набрал безплатния телефонен номер на компанията, произвеждаща евтините химикали в Сейнт Луис, в самия край на рекламното съобщение на телефонния секретар фигурираше и телефонният номер на управителя. Марв Колдуел съхраняваше информацията за клиентите си на своя лаптоп компютър, с който не се разделяше, включително и когато се прибираше у дома. Според първоначалната информация, която беше научил вече от самия мениджър, до името на всеки клиент фигурираше моделът на поръчания продукт, количеството и датата на последната поръчка.

Петнадесет минути след първото обаждане на Лофгрийн листът с уголемения образ на химикала, извлечен от видеозаписа, беше изпратен по факса към лаптопа на Колдуел. Управителят разпозна в отпечатъка техния модел химикал „AL-440“. В списъка на клиентите му фигурираха единадесет клиенти от щат Вашингтон, които бяха направили поръчка за този модел химикали, четири от тях бяха от района на Сиатъл: игрище за голф на север от града, фирма за химическо почистване на дрехи, фирма за даване на складове под наем на шосето към летището и японски ресторант на Пето авеню.

Болд, който беше при Бърни, без колебание се спря на фирмата за даване на складове под наем. Марв Колдуел разполагаше с три телефонни номера на този свой клиент с названието „Складирай тук“, в това число и номера на надзирателя. Болд набра номера, но отсреща се отзова само телефонен секретар.

Свърза се и с двамата си детективи, които беше оставил в наблюдение — Ла Моя и Гейнис. Нито един от тях не беше забелязал някакво раздвижване. Уведоми ги за последните разкрития и съобщи и на двамата адреса на складовете. Натрапчивото усещане, че всеки момент ще се случи нещо страшно, все повече го завладяваше. Не можеше да освободи Ла Моя от поста му, защото не искаше да излага Мартинели на риск. По същия начин искаше и Гейнис да държи под око квартирата на Гарман. Поколеба се дали да не се обади на Шосвиц и да поиска разрешение за подкрепление, но знаеше предварително, че лейтенантът щеше да поиска потвърждение, че Гарман е взел под наем склад, преди да даде разрешението си за ангажиране на повече хора в операцията. Даже можеше да предвиди какво точно щеше да му каже: „Разузнай мястото и ми докладвай. Тогава ще реша какво да правя“.