Дашиъл Хамет - Големият удар

Тя кимна.

— И аз затова ти се обадих — да те питам дали да им съобщя.

— Обадих се и на Маколи. И той идва тук.

— Той нищо не може да направи! — възмутено започна тя. — Клайд ми ги даде по своя собствена воля и те са си мои!

— Кое си е твое?

— Ценните книжа и парите.

— Какви книжа? Какви пари?

Тя се приближи до масата и издърпа чекмеджето.

— Ето, виж.

Вътре имаше три пакета с акции, завързани с дебели ластици. А напреки им лежеше розов чек, който да бъде изплатен от „Парк Авеню Тръст Къмпани“ на Мими Йоргенсен — на сума десет хиляди долара. Подписът беше на Клайд Уайнънт, датата — трети януари 1933 г.

— Издаден е за след пет дни — рекох аз. — Що за глупости са това?

— Каза, че нямал толкова пари в сметката си и може би не ще е в състояние да внесе през следващите ден-два.

— Да знаеш, че голям шум ще се вдигне за това — предупредих я аз. — Надявам се, че си се подготвила за неприятностите.

— Не виждам защо — запротестира Мими, — Не виждам защо мъжът ми — бившият ми мъж — да не може да осигури мен и децата си, ако пожелае.

— Не на мен тия номера. Какво си му продала?

— Да съм му продала?

— Какво си обещала да направиш през следващите няколко дни — в противен случай той ще се погрижи чекът да не е валиден.

Тя направи нетърпелива гримаса.

— Наистина, Ник, понякога си мисля, че не си нормален с твоите вечни глупави подозрения.

— Уча се за ненормален. Още най-много три урока, и ще се дипломирам. Спомни си обаче какво те предупредих вчера — че по всяка вероятност ще свършиш в…

— Престани! — изкрещя тя и ми запуши с ръка устата. — Какво си заповтарял едно и също? Знаеш, че изпитвам ужас от това и… — Гласът й стана мек и уж гальовен. — Знаеш какво изтърпях през последните дни, Ник. Не можеш ли да проявиш малко доброта?

— Ти от мен не се бой, а от полицията. — Отидох до телефона и се обадих на Алис Куин. — Тук е Ник. Нора ми каза, че си…

— Да. Да си виждал Харисън?

— Откак го оставих при теб, повече не съм го виждал.

Тогава, ако го срещнеш, не му споменавай нищо за това, което ти наговорих снощи, много те моля. Аз всъщност не го мисля, честна дума!

— Аз не съм си и помислил обратното — уверих л аз. — Но и без това не бих му казал нищо. Как е той днес?

— Отиде си.

— Какво?

— Отиде си. Напусна ме.

— И друг път го е правил. Ще се върне.

— Знам, но този път ме е страх. Не е отишъл в кантората си. Надявам се просто да се е запил някъде и… този път ме е страх. Ник, смяташ ли, че той наистина е влюбен в онова момиче?

— Изглежда, той така мисли.

— Казвал ли ти е, че е влюбен в нея?

— И да ми е казвал, това нищо не значи.

— Мислиш ли, че има някакъв смисъл да поговоря с нея?

— Не.

— Защо? Според теб тя влюбена ли е в него?

— Не.

— Ама какво ти е? — раздразни се Алис.

— Нищо. Не се обаждам от нас.

— Какво? А, искаш да кажеш, че си някъде, откъдето не можеш да говориш?

— Точно така.

— Да не си… да не си в нейната къща?

— Да.

— А тя там ли е?

— Не.

— Да не е с него?

— Не знам. Не мисля.

— Би ли ми се обадил, когато вече ще можеш да говориш? Или по-добре ела направо у нас.

— Дадено — обещах аз и затворих.

Мими ме гледаше с весела искрица в погледа.

— Да не би някой да взема на сериозно любовната история на оная хлапачка? — Като не отговорих, тя се засмя и попита: — Дори все така ли е изпаднала в беда благородна девица?

— Предполагам.

— И ще продължи така, докато има кой да й вярва. И не друг, а ти да се хванеш на номерата й — ти, който не искаш да повярваш, че… например, че аз казвам истината.

— Виж, това е оригинална мисъл — започнах аз, но преди да успея да продължа, на вратата се позвъни.

Мими отвори на лекаря — възрастен попрегърбен шишко, който се клатеше като патка — и го заведе в стаята на Гилбърт. Аз отворих пак чекмеджето на масата и разгледах акциите — всичките бяха от солидни компании, на номинална стойност за около шейсет хиляди долара, както прецених, и е около една четвърт или една трета повече, ако се продадяха. Звънна се, аз затворих чекмеджето и отидох да отворя на Маколи. Изглеждаше уморен. Седна, без да си свали палтото, и веднага заговори:

— Чакам да чуя най-страшното. Какво е намислил сега?

— Знам само, че е дал на Мими цял куп акции и един чек.

— Знам — отвърна той, бръкна в джоба си и ми подаде едно писмо.

„Скъпи Хърбърт.

Днес предавам на Мими Йоргенсен изброените по-долу ценни книжа и чек за десет хиляди долара с дата трети януари. Моля те да се погрижиш на тази дата сметката ми там да е достатъчно голяма, за да покрие чека. Бих ти препоръчал да продадеш още една част от акциите ми, но ти сам прецени. Оказа се, че не мога да прекарам повече време в Ню Йорк, и вероятно няма да съм в състояние да дойда пак през следващите няколко месеца, но от време на време ще ти: се обаждам с писма. Съжалявам, че няма да мога да остана, за да се видя довечера с теб и с Чарлс.