Дашиъл Хамет - Големият удар

— Сигурен ли си, Чарлс? — наведе се към мен Маколи.

— Какво се опитвате да ни пробутате? — изрепчи ми се Гилд.

— Пак ви казвам, че се ловя на бас. Кой ще си направи целия този труд с един труп, а след това ще остави недокоснати дрехите — онова, от което човек може най-лесно да се отърве?

— Но те не са недокоснати. Били са…

— Е да, разбира се. Иначе няма да изглежда правдоподобно. Редно е да се унищожат частично и да се остави от тях точно толкова, колкото да ви подскажат нещо определено. Хващам се на бас, че инициалите са се виждали от пръв поглед.

— Не знам — рече Гилд вече не така разпалено. — Били са върху катарамата на колана.

Аз се засмях. Мими възкликна ядосано:

— Но това е пълен абсурд, Ник! Как може това да е Клайд? Много добре знаеш, че той беше тук днес следобед. Знаеш, че…

— Шшт! Много е глупаво да продължаваш да му играеш по свирката. Уайнънт е мъртъв, децата ти са вероятните му наследници, а това значи повече пари, отколкото има тук в чекмеджето. Защо ти е част от плячката, като можеш да я докопаш цялата?

— Не знам какво говориш — прошепна тя. Беше страшно пребледняла.

— Чарлс мисли, че Уайнънт не е идвал тук днес следобед и че сте получили чека и акциите от някой друг, а може и да сте ги откраднали. Така ли е? — попита ме Маколи.

— Горе-долу.

— Но това е абсурд! — продължи да настоява Мими.

— Бъди разумна, Мими — сгълчах я аз. — Представи си, че Уайнънт е бил убит преди три месеца, а трупът му е бил предрешен като чужд. За него се знае, че е изчезнал нанякъде и е оставил на Маколи генерално пълномощно. Това значи, че имуществото му е завинаги собственост на Маколи или поне докато го ограби достатъчно, защото не можеш дори…

Маколи скочи на крака.

— Не знам какво се опитваш да кажеш, Чарлс, но ще…

— Спокойно — рече Гилд. — Нека си каже думата.

— Той е убил и Уайнънт, и Джулия Улф, и Нънхайм — уверих аз Мими. — Какво искаш? Да си следващата? Би трябвало да си дадеш сметка, дявол да те вземе, че щом като си му се притекла на помощ с твърдението, че си видяла Уайнънт жив — защото това е слабото му звено, тъй като е единственият, който претендира да го е видял от октомври насам, — той няма да посмее да рискува да промениш изявлението си, още повече, че няма нищо по-лесно от това да те пречука със същия пищов и да стовари вината върху Уайнънт.

И за какво правиш всичко това? Заради онези жалки акции в чекмеджето, една нищожна част от онова, което ще прибереш в джоба си чрез децата, щом докажем, че Уайнънт е мъртъв.

— Ах ти, подлец такъв! — обърна се Мими към Маколи.

Гилд зяпна насреща й — това го изненада повече от всичко, казано дотук. Маколи понечи да мръдне, но аз не изчаках да видя какви са намеренията му и го фраснах по ченето с левия си юмрук. Ударът беше безупречен — стовари се здравата и събори Маколи, — но усетих парещ бодеж в лявата си страна и разбрах, че съм отворил раната от куршума.

— Какво чакате още? — изревах на Гилд. — Да ви го увия в целофан ли?

Наближаваше три часът през нощта, когато си отключих вратата на нашия апартамент в „Норманди“. В хола заварих Нора, Доръти и Лари Кроули. Нора и Лари играеха табла, а Доръти четеше вестник.

— Наистина ли Маколи ги е убил? — веднага попита Нора.

— Да. Пише ли нещо в сутрешните вестници за Уайнънт?

— Не, само за ареста на Маколи — отвърна Доръти. — Защо?

— Маколи е убил и него.

Нора рече „Наистина ли?“, Лари — „Да пукна!“, а Доръти заплака. Нора погледна изненадано към момичето.

— Искам да се прибера при мама — хълцаше Доръти.

— С удоволствие ще ви закарам, ако… — започна Лари.

Доръти каза, че наистина иска да се прибере у дома. Нора се посуети около нея, но не я разубеждаваше да не си ходи. Лари, който се опитваше да няма прекалено неохотен вид, взе да си търси шапката и палтото.

Двамата с Доръти излязоха. Нора затвори след тях и се облегна на вратата.

— Ако обичате, да ми обясните всичко, мистър Хараламбидис.

Но аз поклатих глава. Тя седна до мен на дивана.

— Хайде, започвай. И ако изтървеш една-единствена думичка, ще те…

— Преди да съм в състояние да отворя уста, трябва да пийна нещо.

Тя изруга и ми донесе една чаша.

— Той призна ли си?

— Да не е луд? Трябва да признае, че е извършил предумишлено убийство, а убийствата са прекалено много и поне две от тях са преднамерени. Така че прокурорът едва ли ще му повярва, че е виновен само в съучастие, и на него му остава единствено да се бори докрай.