Дашиъл Хамет - Големият удар

— Знам, че не биваше — рече Гилбърт.

— Добре започваш — любезно го похвали Гилд. Лицето му беше започнало да възвръща нормалния си цвят. — Всички грешим. Хайде сега, седни и да видим как ще те измъкнем от тази каша. Искаш ли да ти сложим нещо на окото?

— Не, благодаря, нищо ми няма. — Гилбърт дръпна един стол малко по-близо до Гилд и седна.

— Онзи дръвник да не те е ударил колкото да се намира на работа?

— Не, не. Грешката си беше изцяло моя. Аз… наистина се съпротивлявах.

— Е, какво да се прави — рече Гилд. — Никой не обича да го арестуват. Кажи сега каква е работата.

Гилбърт ме погледна с единственото си здраво око.

— Лейтенант Гилд изцяло те държи в ръцете си и може да направи живота ти ад — уверих го аз. — Ще си облекчиш съдбата, ако му облекчиш работата.

Гилд кимна тържествено.

— Така си е. — Той се настани удобно в стола си и попита с дружески тон: — Откъде взе ключа?

— Баща ми ми го изпрати в писмо — извади той бял плик от джоба си и го подаде на Гилд. Аз минах зад гърба на полицая и погледнах през рамото му плика. Адресът беше написан на машина: „За мистър Гилбърт Уайнънт, Кортландските апартаменти“. Нямаше марка.

— Кога го получи? — попитах аз.

— Намерих го снощи на рецепцията, като се прибрах към десет часа. Не попитах портиера кога се е получило, но предполагам, че като излязохме заедно с вас, не е било там — иначе щяха да ми го дадат.

Вътре в плика имаше два листа, изписани на машина по познатия ми вече несръчен начин. Двамата о Гилд зачетохме:

„Скъпи Гилбърт.

Не съм ти се обаждал през всичките тези години само понеже майка ти настояваше за това, и ако сега нарушавам мълчанието си с молба да ми помогнеш, правя го само защото голямата нужда ме кара да наруша желанието на майка ти. Освен това ти си вече мъж и можеш сам да решиш дали ще продължим да се държим като непознати, или ще действаме според кръвната си връзка. Мисля, вече ти е известно, че съм попаднал в неприятна ситуация във връзка с така нареченото: убийство на Джулия Улф, и вярвам, че си запазил към мен достатъчно добри чувства поне да се надяваш на моята непричастност в тази работа, какъвто е впрочем случаят. Обръщам се сега към теб за помощ — да докажем моята невинност веднъж и завинаги както на полицията, така и на света — и съм уверен, че ако не мога да разчитам на твоята обич към мен, бих могъл все пак да се осланям на естественото ти желание да направиш всичко в рамките на възможностите си да опазиш от позор името, което е не само на твоя баща, но и твое и на сестра ти. Обръщам се към теб също така, защото, макар да имам адвокат, който е способен, вярва в моята невинност и прави всичко възможно да я докаже, макар да се надявам да ангажирам и помощта на мистър Ник Чарлс, не бих могъл да помоля никой от тях двамата да се нагърби с едно практически незаконно действие, а и не познавам друг освен теб, на когото да смея да се доверя. Искам от теб следното: да отидеш утре в апартамента на Джулия Улф, на Източна петдесет и четвърта улица номер 411, ключа за който прилагам към това писмо, и да намериш между страниците на една книга, озаглавена «Надутост», едно изявление или документ, което трябва да прочетеш и незабавно да унищожиш. Трябва обезателно да го унищожиш така, че от него да не остане и следа, а като го прочетеш, ще разбереш защо настоявам за това и защо възлагам тази задача именно на теб. Ако нещо се случи и ни принуди да променим нашия план, ще ти се обадя по телефона късно тази вечер. Ако нещо ми попречи, ще ти позвъня утре вечер Да ми кажеш дали си изпълнил указанията ми и да си уговорим среща. Напълно съм уверен, че ще си дадеш сметка за огромната отговорност на задачата, с която те натоварвам, и се надявам тази моя увереност да бъде оправдана.

Под „Твой любещ баща“ бе изписан с мастило разлатият подпис на Уайнънт.

Гилд изчакваше да чуе мнението ми. Аз чаках да чуя неговото. След малко той попита Гилбърт:

— А обади ли се?

— Не, сър.

— Откъде знаеш? — намесих се аз. — Нали си казал на телефонистката да не ви свързва с никого?

— Аз… да, казах й. Страхувах се, че ще разберете кой се обажда, но ако беше позвънил, щеше да каже на телефонистката какво да ми предаде, а той не го е сторил.

— Значи не си се срещал с него?

— Не.

— И не ти е казал кой е убил Джулия Улф?

— Не.

— Лъгал ли си Доръти? Той наведе глава и кимна.

— Аз… такова… струва ми се, че всъщност ревнувах. — Той вдигна очи към мен — лицето му беше зачервено. — Виждате ли, Доръти винаги ме имаше за нещо като герой и се допитваше до мен за всичко и… нали разбирате… идваше при мен, ако нещо й трябваше, и винаги правеше каквото й кажех, а като започна да се среща с вас, много се промени. Взе да гледа на вас по този начин и да ви уважава повече… това е напълно естествено, аз нищо не казвам… искам да кажа, че би била глупава, ако не ви уважава повече, но аз… изглежда, съм ревнувал и ми е станало неприятно… не че ми е станало неприятно, защото и аз много ви уважавам, а и дума не може да става за сравнение… но ми се прииска пак да й направя впечатление с нещо… да се изфукам — сигурно така бихте казали… и като получих писмото, се направих, че съм се срещал с татко и че ми е казал кой е убиецът, за да си помисли, че знам някои неща, които дори вие не знаете.