Дашиъл Хамет - Големият удар

— Стори ми се, че чух името на Уайнънт. Нали знаете как се чува по телефоните…

Той се изчерви и се изкашля.

— Така ви се е чуло. Да, щях да забраня — проверихме заради вас онзи Врабец.

— И какво разбрахте?

— Май не ни влиза в работа. Името му е Джим Брофи. Увъртал се около онази — на Нънхайм — и ви се ядосал, а понеже бил пиян, решил да й се подмаже, като ви напердаши.

— Прекрасна идея. Надявам се, че не сте причинили някакви неприятности на Стъдси.

— Приятел ли ви е? Той е бивш затворник, ако вие известно, и списъкът на присъдите му няма да се помести на един лист.

— Знам. Аз самият го изпратих веднъж в пандиза. — Посегнах да си взема шапката и палтото. — Виждам, че сте зает. Ще си вървя да…

— Не, не! Останете още, ако имате време. Очаквам едно-две неща, които може да ви се сторят интересни, пък може и да ми помогнете с малкия Уайнънт.

Аз пак седнах.

— Може би ще пийнете? — предложи той, като отваряше едно отделение в бюрото си, но тъй като никога не ми е вървяло с качеството на полицейския алкохол, побързах да откажа.

Телефонът пак иззвъня и той го вдигна.

— Да? Да… Добре. Ела при мен.

Този път нищо не можах да чуя. Той се облегна назад в стола и качи краката си на бюрото.

— Вижте, аз говоря съвсем сериозно за отглеждането на сребърни лисици и искам да ви попитам: какво ви е мнението за Калифорния като място за такава ферма?

Тъкмо се питах дали да му разкажа за фермата за отглеждане на лъвове и щрауси в долния край на щата, когато вратата се отвори и един дебел риж полицай вкара в стаята Гилбърт Уайнънт. Едното му око беше напълно затворено от подпухналата плът около него, а лявото му коляно се виждаше през скъсания крачол на панталоните.

— Както виждам, като им наредите да доведат някого, хората ви не си пестят силите — рекох аз.

— Почакайте. Работата не е, както вие си мислите. — Той се обърна към рижия дебелак; — Хайде, Флинт, разкажи как стана това.

Флинт си избърса устата с опакото на ръката.

— Бива си го, шефе, направо е като дива котка. Няма вид на такъв, ама ти казвам — хич не щеше да дойде с нас. А как тича!

— Че си герой, в това не се съмнявам и веднага ще докладвам на шефа да те удостои с медал, но сега не ми ги разправяй тези. Пристъпи направо към същността! — изръмжа Гилд.

— Не съм се изкарвал герой — взе да протестира Флинт. — Само ви рекох…

— Не ме интересува какво си правил — прекъсна го Гилд. — Интересува ме той какво е правил.

— Да, сър, тъкмо щях да ви разкажа. В осем часа сутринта смених Морган и всичко си беше по мед и масло както винаги, жива душа нямаше, дето има един израз, когато някъде към два и десет чувам, че някой пъха ключ в ключалката. — Той всмука навътре устни, за да ни даде възможност да си изясним колко е бил изумен.

— Става дума за апартамента на Джулия Улф — поясни Гилд. — Имах някакво предчувствие.

— И то какво предчувствие! — възкликна Флинт, натежал от възхищение. — Боже мой, какво предчувствие! — Гилд го изгледа зверски и той побърза да продължи: — Да, сър, чух ключа, после вратата се отвори и този тук влезе. — Той се усмихна гордо и обичливо на Гилбърт. — Видя ми се наплашен до смърт, но като се хвърлих отгоре му, изчезна като стрела и го настигнах чак на първия етаж, а там — боже мой! — като взе да ми се съпротивлява… трябваше да го фрасна по окото, за да го поуталожа. Няма вид на яко момче, ама ако знаете…

— Какво прави в апартамента? — прекъсна го Гилд.

— Нищо не можа да направи! — гордо заяви Флинт. — Аз…

— Искаш да кажеш, че си се нахвърлил отгоре му, без да изчакаш да видиш какво е намислил? — Вратът на Гилд се наля с кръв, а лицето му пламна като косата на Флинт.

— Реших, че най-добре ще е да не рискувам.

Гилд впери в мен побеснял, невярващ поглед. Постарах се да запазя лицето си безизразно. Той рече сподавено:

— Достатъчно, Флинт. Чакай ме отвън.

Рижият беше озадачен.

— Да, сър — бавно произнесе той. — Ето ключа. — Той постави някакъв ключ на бюрото на Гилд и тръгна към вратата. Там обърна глава към нас: — Претендира да е син на Клайд Уайнънт. — И се изсмя весело.

— Така ли? — попита Гилд, който още не бе овладял напълно гласа си.

— Ъхъ. Ама съм го виждал някъде преди. Ако питате мен, той е от бандата на Големия Малък Доулан. Мисля, че се навърташе около…

— Вън! — изръмжа Гилд и Флинт изчезна. Гилд застена: — Не, този кретен ще ме свърши! Бандата на Големия Малък Доулан! — Той поклати обезнадеждено глава и се обърна към Гилбърт: — Е, синко?