Дашиъл Хамет - Големият удар

— Чудесно — откликнах аз. — Разкажете ми за нея: как сте се запознали, какво е правила, преди да започне да работи за Уайнънт, и къде я е открил той.

— Първо да пийна нещо — извърна се той в стола си и извика: — Ей, келнер! Ти, с раницата на гърба!

Леко прегърбеният келнер, когото Стъдси нарече Пийт, си проправи път през тълпата, дойде на нашата маса и се усмихна с много обич на Морели.

— Какво ще желаете? — шумно изцъка той през зъби.

Дадохме си поръчките и той се отдалечи.

— Двамата с Нанси живеехме в един квартал — заразказва Морели. — Старият Кейн държеше сладкарничка на ъгъла. Тя крадеше оттам цигари за мен. — Той се засмя. — Баща й веднъж ме съдра от бой за това, че й показах как да краде монети от телефонния автомат с помощта на парченце тел. Нали ги помните старите автомати. Трябва да сме били в трето отделение — не повече. — Той пак се засмя гърлено. — Тогава исках да задигна разни машинарии от новите къщи, които строяха зад другия ъгъл, и да му ги набутам в мазето, а после да го наклепам пред Шулц, кварталния полицай, за да му го върна тъпка но, ама тя не ми даде.

— Трябва да сте били голям сладур — обади се Нора.

— Как да не бях! — съгласи се той. — Чувайте, веднъж — да имах, да нямах пет години…

— Така и си помислих, че сте вие — чу се женски глас.

Вдигнах поглед и съзрях червенокосата Мириам. Говореше на мен.

— Здравейте — поздравих аз.

Тя сложи ръце на хълбоците си и ме загледа мрачно.

— Значи решихте, че прекалено много знае.

— Твърде е възможно, само че преди да ни каже и дума от това, което знаеше, се изпари по аварийната стълба с обувките в ръце.

— Дрън-дрън!

— Добре. Какво толкова знаеше според вас, че не сме могли да го понесем?

— Къде се намира Уайнънт — отвърна ми тя.

— Е та? Къде е?

— Не знам, но Арт знаеше.

— Ами да беше ни казал. Ние…

— Дрън-дрън! И вие знаете, и полицията знае. Кого баламосвате?

— Никого не баламосвам. Не знам къде е Уайнънт.

— Вие работите за него, а полицията ви помага. Не ми ги разправяйте тия! Арт си въобразяваше, че като знае някои неща, ще докопа големите пари. Нещастен глупак. Ако само знаеше какво ще докопа…

— Казал ли ви е, че знае?

— Не съм толкова глупава, за колкото ме вземате. Каза ми, че знае нещо, което ще му донесе големи мангизи, а ето какво излезе накрая. Мисля, че мога да събера две и две.

— Понякога отговорът е четири, а друг път — двайсет и две — рекох аз. — Не работя за Уайнънт! И не ми казвайте пак: „Дрън-дрън!“ Ако искате да помогнете с нещо…

— Не Той беше мръсник и предаде дори хората, за които вършеше мръсотии. Намери каквото си търсеше, само че не очаквайте от мен да забравя, че го оставих заедно с вас и Гилд, а веднага след това са го намерили мъртъв.

— Нищо не ви карам да забравите. Но искам да си спомните дали…

— Трябва да си вървя — каза тя и си тръгна. Походката й беше забележително грациозна.

— Не бих искал да имам нищо общо с тая — замислено изрече Стъдси. — Много е люта.

Морели ми намигна. Доръти ме докосна по лакътя.

— Нищо не разбирам, Ник.

Казах й, че няма нищо, и се обърнах към Морели:

— Бяхте започнали да ни разказвате за Джулия Улф.

— Ъхъ. Та значи старият Кейн я изрита от дома, като беше на петнайсет-шестнайсет години, защото се беше забъркала в някаква каша с един гимназиален учител, и тя тръгна с един — казваше се Фейс Пеплър. Умник беше, само дето много плямпаше. Спомням си как веднъж двамата с него… — Той млъкна и се изкашля. — Както и да е, те двамата с Фейс останаха заедно, трябва да имаше пет или шест години, като изключим войниклъка му, когато тя живя с един — не си спомням името му, беше братовчед на Дик О’Брайън — едно такова мършаво мургаво момче, което си падаше по чашката. Обаче щом Фейс се уволни от войниклъка, тя веднага се върна при него, докато не ги опандизиха и двамата, защото се опитали да одрусат някакъв тип от Торонто. Фейс пое вината и тя се отърва с шест месеца — на него му се падна тежката присъда. Последния път като чух за него, още беше в дранголника. Като я пуснаха, дойде при мен да ми поиска две стотачки, за да се свие от града. Писа ми веднъж, за да ми върне парите и да ми съобщи, че вече се казвала Джулия Улф и че големият град много й допадал, но подразбрах, че пише редовно на Фейс. Та значи, като се преместих тук през 1928, веднага я потърсих. Беше…

Мириам се върна при нас и пак застана с ръце на хълбоците.

— Мислих си върху думите ви. Сигурно ме имате за много тъпа.