Дашиъл Хамет - Големият удар

— Добричкият ни услужлив Стъдси — промърмори Нора.

А аз попитах:

— Е?

Морели заклати пребитата си глава.

— Никога не се извинявам за това, което върша — на който не му харесва, много му здраве, — но все пак нямам нищо против да си призная, че много съжалявам, задето ми хвръкна чивията и взех да стрелям по вас. Надявам се, че не ви боли много, и ако мога по някакъв начин да ви компенсирам…

— Хайде, оставете. Седнете при нас и пийнете нещо. Мис Уайнънт, това е мистър Морели.

Доръти отвори широко любопитни очи. Морели намери отнякъде стол и седна.

— Надявам се, че и вие няма да ми се сърдите — обърна се той към Нора.

— Дори ми беше забавно — заяви тя. Той я изгледа подозрително.

— Под гаранция ли ви пуснаха? — попитах аз.

— Ъхъ. Днес следобед. — Той предпазливо опипа лицето си. — Затова имам пресни следи по себе си. Набедиха ме, че съм се бил съпротивлявал при арестуването, и ме обработиха с възпитателна цел.

— Но това е ужасно! — възмути се Нора. — Искате да кажете, че те нарочно…

Аз я потупах по ръката.

— То си се очаква — обясни Морели. Подутата му долна устна помръдна — това явно означаваше презрителна усмивчица. — Нямам нищо против, стига да им усложня живота и да им се наложи да пуснат в ход поне две-три ченгета, за да се справят с мен.

— И ти ли си ги вършил такива? — обърна се Нора към мен.

— Кой? Аз?

Дойде и Стъдси, понесъл стола си.

— Направили са му пластична операцийка — кимна той към Морели. Мръднахме, за да му сторим място, той седна и се ухили доволно на Нора и чашата й. — Бас държа, че по-хубав алкохол от този не ви сервират във вашите луксозни заведения по Парк Авеню, а тук струва само четири долара.

Усмивката на Нора беше доста пресилена, но все пак беше усмивка. А под масата ме настъпи.

— Познавахте ли Джулия Улф, когато живеехте в Клийвланд? — попитах аз Морели. Той хвърли кос поглед към Стъдси, който се беше облегнал назад в стола си и оглеждаше залата — явно се наслаждаваше на нарастващата печалба. — Когато се е казвала Роуда Стюарт — поясних аз. — Той погледна към Доръти. — Няма защо да бъдете предпазлив — това е дъщерята на Клайд Уайнънт.

Стъдси спря да зяпа наоколо и се усмихна широко на Доръти.

— Така ли? Как е татенцето ви?

— Но аз не съм го виждала от дете — каза тя. Морели наплюнчи цигарата си и я пъхна между подутите си устни.

— Аз съм си от Клийвланд — започна той. Очите му бяха безжизнени и той се стараеше да си останат такива. — Името й беше Роуда Стюарт само веднъж — иначе си беше Нанси Кейн. — Той погледна пак към Доръти. — Баща ви знае това.

— Познавате ли баща ми?

— Веднъж си разменихме няколко реплики.

— В каква връзка? — полюбопитствувах аз.

— Във връзка с нея. — Клечката между пръстите му изгоря и го опари. Той я пусна, взе друга и си запали цигарата. Погледна ме с повдигнати вежди и намръщено чело. — Да продължавам ли?

— Разбира се. Тук няма хора, пред които да не можете да говорите.

— О’кей. Беше страхотно ревнив. Много ми се щеше да му фрасна един, ама тя не ми даде. Имаше си право в края на краищата — той й беше хлябът и маслото.

— Преди колко време беше това?

— Преди шест или осем месеца.

— Откакто я очистиха, него виждали ли сте го? Той поклати отрицателно глава.

— Виждал съм го всичко на всичко два пъти, а този път, за който ви разказах, беше и последен. I

— Тя доеше ли го?

— Не си го признаваше, но според мен — да.

— Защо?

— Защото й сечеше пипето — много й сечеше. И все намираше отнякъде мангизи. Веднъж й поисках пет бона — щракна той с пръсти. — В брой.

Въздържах се да попитам дали й ги е върнал.

— Може той да й ги е дал — предположих аз.

— Ами да, как не.

— Казахте ли за това на полицията? Той се изсмя презрително.

— Те решиха да го изтръгнат от мен с бой. Попитайте ги сега на какво мнение са. Вие сте свястно момче и нямам нищо… — Морели млъкна и извади цигарата от устата си. — Е, дългоушко! — протегна той ръка и пипна ухото на един от съседната маса, който през цялото време се навеждаше назад към нас. Човекът подскочи и обърна към Морели стреснато, пребледняло лице. — Прибери си антената — влиза ни в чашите.

— Аз… не съм искал, Шеп — заломоти човекът и притисна корем в масата си, опитвайки се да се отдръпне колкото се може повече от нас, което обаче не означаваше, че няма да може да чува повече.

— Знам, че не си искал, но това не ти пречи да се опитваш — рече Морели и пак се обърна към мен. — Нямам нищо против да ви кажа каквото знам — момичето е мъртво и с нищо не мога да му навредя, — но никой от ченгетата на Малруни няма да чуе и дума от мен!