Дашиъл Хамет - Големият удар

Звъннах и Алис ми отвори. Беше по зелена пижама и с четка за коса в ръката. Погледна уморено мъжа са и още по-уморено рече:

— Внеси това вътре.

Внесох „това“ и го проснах на леглото. То изломоти нещо съвсем невнятно, едва-едва помръдна ръка, но не отвори очи.

— Ще го сложа да спи — предложих аз и разхлабих връзката му. Алис се облегна на крайчеца на леглото.

— Щом искаш. Аз вече съм се отказала. Свалих му сакото, жилетката и ризата.

— Този път къде изгуби съзнание? — попита тя без особен интерес. Все още стоеше до леглото, но беше започнала да си четка косата.

— У Еджови — рекох аз и взех да му разкопчавам панталоните.

— С онази малката кучка ли беше? — попита тя небрежно.

— Много народ имаше.

— Да, не очаквам да си избере някое уединено местенце. Значи от мъжка солидарност нищо няма да ми кажеш?

Мъжът й т поразмърда и изломоти:

— Дори!

Аз му свалих обувките. Алис въздъхна.

— Спомням си времето, когато имаше мускули. — Погледа ме как свалям и последните дрехи от мъжа й и го пъхам под завивките, после додаде: — Ще ти донеса нещо за пиене.

— Съвсем малко обаче — Нора ме чака долу в колата.

Тя отвори уста, сякаш да каже нещо, затвори я, после пак я отвори:

— Дадено.

Отидох с нея в кухнята.

— Не че ме интересува, Ник, но какво си мислят хората за мен? — внезапно попита тя.

— И ти си като всички останали — едни те харесват, други не те харесват, а на трети им е все едно.

Тя се намръщи.

— Нямах това предвид. Какво мислят хората за това, че не се махам от Харисън, който тича подир всяка пола?

— Не знам, Алис.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че сигурно си знаеш работата и каквато и да ти е работата, тя си е твоя работа.

Тя ме изгледа недоволно.

— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се горчиво. — Много добре ти е известно, че не се махам заради парите му. За теб може да не са много, но за мене са — ако знаеш в какви условия съм израснала…

— Винаги можеш да прибегнеш към развод с издръжка. Би трябвало…

— Изпий си питието и се разкарай оттук — уморено рече тя.

Нора се отмести да седна между тях двете с Доръти.

— Пие ми се кафе — рече тя. — Да отидем в „Ройбен“.

— Дадено — отвърнах аз и дадох адреса на шофьора.

— Каза ли нещо жена му? — плахо попита Доръти.

— Праща ти много здраве.

— Не я дразни — сгълча ме Нора.

— Той всъщност съвсем не ми харесва, Ник — заоправдава се Доръти. — Повече няма да се срещам с него — честна дума! — Имаше вид на съвсем изтрезняла. — Аз, защото… ами бях самотна, а така имах о кого да излизам и да ходя по заведения.

Понечих да кажа нещо, но Нора ме ръгна с лакът.

— Не се тревожи за това — Харисън винаги си е бил простак — рече тя.

— Не че искам да подклаждам огъня, но ми се струва, че той е искрено влюбен в момичето — обадих се аз и Нора пак ме сръга. Доръти взе да се взира в лицето ми в мъждивата светлина.

— Нали… нали не ми се подиграваш, Ник?

— А би трябвало.

— Тази вечер чух още нещо за гномчето — започна Нора с маниера на човек, който няма да допусне да го прекъснат. — Така наричаме мисис Едж. Леви ми разказа как тя… — Историята беше много забавна, ако човек познава Тип. Нора млъкна чак когато таксито спря пред „Ройбен“. В ресторанта заварихме Хърбърт Маколи. Седеше на една маса с някакво закръглено тъмнокосо момиче, облечено в червена рокля. Махнах му с ръка и след като поръчахме вечеря, отидох да му се обадя.

— Ник Чарлс, Луиз Джейкъбс — представи ни той. — Седни. Какво ново?

— Йоргенсен е Роузуотър.

— Ами!

Аз кимнах утвърдително.

— Освен това има законна съпруга в Бостън.

— Иска ми се да го видя — бавно изрече той. — Познавах Роузуотър и ми се ще да бъда сигурен.

— Полицията е напълно сигурна. Не знам обаче дали са го открили къде е. Мислиш ли, че е убил Джулия? Маколи заклати категорично глава.

— Не мога да си представя Роузуотър да убие човек — поне такъв, какъвто го познавах — въпреки всичките си заплахи. Спомняш си, че още тогава навремето не ги вземах на сериозно. Друго какво? — А като се поколебах, добави: — Можеш да говориш пред Луиз. Тя е наш човек.

— Не е това. Просто трябва да се върна на моята маса. Дойдох да те попитам дали си получил отговор на обявата, която даде в тазсутрешния „Таймс“.

— Още не. Седни, Ник. Знаеш ли колко неща искам да те питам. Ти нали си казал на полицията за писмото на Уайнънт…

— Ела утре да обядваме и ще си поговорим. Трябва да се върна при жените.