Дашиъл Хамет - Големият удар

— Мислите ли, че ще го открием в Бостън? — попита той.

— Или е там, или толкова на юг, колкото е успял да пропътува досега.

— Ще опитаме и едното място, и другото — все така бодро ме увери той. — А сега аз имам една новина за вас. Нашият приятел Нънхайм е бил напълнен с куршуми калибър 32 само час след като ни се измъкна. Мъртъв колкото си иска. Куршумите май са от същия пистолет, с който е ликвидирана Джулия Улф. Експертите ги сравняват в момента. Сега сигурно съжалява, дето не остана да си поговори с нас.

Заварих Нора да яде резен студена патица с едната ръка, а с другата да нарежда картинна мозайка.

— Вече реших, че си останал да живееш с нея. Нали си детектив — я ми открий едно кафеникаво парченце, което да прилича на охлюв с изпъната шия.

— Парченце патица или мозайка? Хайде да не ходим у Еджови — много са ми скучни.

— Добре, но да знаеш, че ще се засегнат.

— Де го този късмет! По-скоро ще се ядосат на Куи-нови и…

— Харисън те търси по телефона. Каза да ти предам, че сега бил моментът да се купят акции на Макинтайър Поркюпайн — мисля, че правилно го запомних, — за да си отиват с акциите на Доум. При затварянето на борсата се котирали по двайсет и четвърт. — Тя посочи с пръст мозайката. — Парчето, което липсва, идва тук.

Намерих й парчето и й предадох почти дума по дума всичко, което бе казано и което стана у Мими.

— Не ти вярвам. Сигурно си го съчинил. Такива хора не съществуват в живота. Къде са сбъркани? Да не са първите екземпляри от някаква нова порода чудовища?

— Само ти предадох какво се случи. Нищо не обяснявам.

— А как ще го обясниш? В цялото семейство няма един човек — след като сега и Мими се е обърнала срещу Крис, — който да храни поне капка добро чувство към кой да е от останалите, и същевременно всички много си приличат.

— Може би това именно е обяснението — предположих аз.

— Ще ми се да видя тази леля Алис. Ще дадеш ли писмото на полицията?

— Вече се обадих на Гилд — отвърнах аз и й разказах за Нънхайм.

— Какво значи това?

— Първо, ако Йоргенсен е заминал от града, както мисля, а куршумите са от същия пистолет, с който е убита Джулия Улф, както също мисля, значи полицията ще трябва да намери съучастника му, ако държи да го олепи.

— Убедена съм, че ако те биваше като детектив, щеше да ми разясниш много по-добре нещата. — И тя пак се залови с мозайката си. — Ще се върнеш ли при Мими?

— Едва ли. Какво ще кажеш да дадеш малко почивка на мозайката, докато се навечеряме?

Иззвъня телефонът и аз казах да го остави на мен. Беше Доръти Уайнънт. — Ало, Ник?

— Аз съм. Как си, Доръти?

— Гил тъкмо влезе и ме попита за онова нещо, ти знаеш, затова се обаждам да ти кажа, че аз го взех, не само за да му попреча да стане наркоман.

— И какво го направи?

— Накара ме да му го върна и не ми вярва, но честна дума, само затова го взех.

— Аз ти вярвам.

— Нали ще кажеш тогава на Гил? Щом ти ми вярваш, тогава и той ще повярва, защото мисли, че ти знаеш всичко за тези неща.

— Ще му кажа, щом го видя — обещах аз. Настъпи пауза. После тя попитазю:

— Как е Нора?

— Добре ми изглежда. Искаш ли да ти се обади?

— Да, но първо искам да те попитам нещо. Каза ли… мама каза ли ти нещо за мен, като ходя при нея?

— Не си спомням. Защо?

— А Гил?

— Само за морфина.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Защо?

— Всъщност нищо особено… щом си сигурен. Нищо не е.

— Добре. Ще повикам Нора. — Върнах се в хола. — Доръти иска да говори с теб. И моля те, не я кани да вечеря с нас.

Когато Нора се върна, в очите й прочетох нещо по-особено.

— Сега пък какво има?

— Нищо. Само „как си, какво си?“.

— Ако лъжеш законния си съпруг, господ ще те накаже.

Вечеряхме в едно японско ресторантче на Петдесет и осма улица, след което се оставих Нора да ме убеди все пак да отидем у Еджови. Холси Едж беше висок, мършав мъж на петдесет и няколко години, с едно такова прищипано жълтеникаво лице и нито косъм на главата. Наричаше сам себе си „вампир по професия и призвание“ — това беше единствената му шега, ако можеше да мине за такава, — с което искаше да каже, че е археолог. Много се гордееше с колекцията си от бойни брадвички. Не беше чак толкова трагичен, ако се примириш, че периодически ще участвуваш в инвентаризация на оръжията, които събираше — каменни брадвички, медни брадвички, бронзови брадвички, брадвички с две остриета, шлифовани брадвички, многоъгълни брадвички, фестонирани брадвички, чукови брадвички, тесловидни брадвички, месопотамски брадвички, хунски брадвички, скандинавски брадвички, при това всичките с доста опърпан вид. Нямахме нищо против брадвичките, а против жена му. Името й беше Леда, а той й викаше Тип. Беше много дребна, а косата, очите и кожата й — макар всичките в различни нюанси — бяха в една и съща кална гама. Рядко сядаше — просто кацаше като птица — и имаше навика да навежда глава на една страна. Нора си имаше теория — че някога Едж е отворил антична гробница, от която тя се е измъкнала, а Марго Инес неизменно я наричаше „гномчето“. Веднъж ми заяви, че литературата, създадена преди двайсетина години, нямало да оцелее във времето, защото не съдържала никаква психиатрия. Живееха в приятна стара триетажна къща на ръба на Гринич Вилидж и поднасяха отличен алкохол.