Дашиъл Хамет - Големият удар

— Полицията е сигурна в това.

— Но полицаят днес следобед не ми зададе нито един въпрос за Крие! — възрази тя. — Попита ме само дали познавам…

— Още не са били сигурни — обясних аз. — Само са си го били помислили.

— А сега вече са сигурни, така ли? Аз кимнах.

— И как така се увериха?

— Една негова позната им е казала.

— Коя? — Очите й притъмняха, но добре владееше гласа си.

— Не й запомних името. — После казах и една истина? — Същото момиче, което е потвърдило алибито му.

— Алиби! — възмути се тя. — Да не би да искаш да ми кажеш, че полицията е повярвала на момиче като нея!

— Че какво й има?

— Много добре знаеш какво!

— Не знам. Ти познаваш ли я?

— Не! — изсъска тя, сякаш съм я оскърбил. Присви очи и сниши глас почти до шепот: — Ник, допускаш ли, че той е убил Джулия?

— Че защо ще я убива?

— Да предположим, че се е оженил за мен, за да си отмъсти на Клайд и… Знаеш ли, сега се сетих, че той ме накара да дойдем тук и да се опитаме да измъкнем пари от Клайд. Може и аз да съм го предложила, не си спомням, но той ме убеди. Да предположим, че след това се е натъкнал на Джулия. Тя го е познавала, разбира се, защото и двамата са работили за Клайд по еДно и също време. Освен това той знаеше, че се канех онзи следобед да намина да я видя, и може да се е уплашил, че ако я ядосам, тя ще го издаде и затова… Възможно ли е?

— Струва ми се безсмислено. Освен това нали сте тръгнали заедно оттук? Не е имал време да…

— Да, ама таксито ми се движеше ужасно бавно, а и аз май че спирах по пътя да… Да, мисля, че спрях в една аптека да си купя аспирин. — Тя закима енергично с глава. — Точно така, много добре си спомних!

— И той е знаел, че ще спираш по пътя, защото си му била казала — изрекох аз едно предположение. — Хайде, Мими, стига толкова. Убийството е сериозна работа. Не е хубаво да се опитваш да хвърляш вината върху тоз-онзи само защото са ти погодили номера.

— Номера? — хвърли ми тя гневен поглед. — Този… — И тя започна да нарича Йоргенсен с обичайните обидни, неприлични и всякакви други ругателни думи, като гласът й постепенно взе да се извишава. Накрая крещеше в лицето ми.

Когато млъкна, за да си поеме дъх, побързах да се обадя:

— — Добре ругаеш, но…

— — Той има дори нахалството да ми намекне, че може аз да съм я убила! Не му стигна смелостта да ме попита направо, но все натам клонеше, докато накрая му заявих в очите, че… ами че не съм аз.

— Нещо друго искаше да кажеш. Какво му заяви направо?

Тя тропна с крак.

— Престани да ме тормозиш!

— Добре, върви по дяволите! Не съм аз този, който се е натискал да дойде тук!

И посегнах да си взема шапката и палтото. Тя се втурна след мен, хвана ме за ръката.

— Моля ти се, Ник, много се извинявам. Нали знаеш какъв ужасен характер имам! Понякога направо не знам какво…

Влезе Гилбърт и каза:

— Ще ви изпратя донякъде. Мими му се изрепчи:

— Ти си ни подслушвал!

— Ти така крещеше, че не беше необходимо. Ще ми дадеш ли малко пари?

— Освен това не сме приключили разговора си.

Трябва да бързам, Мими — казах аз, след като хвърлих един поглед към часовника си. — Много е късно.

— Ще се върнеш ли след срещата си?

— Ако не е много късно. Не ме чакай обаче.

— Ще си бъда тук, колкото и да е късно.

Казах, че ще опитам да успея, тя даде на Гилбърт пари и двамата слязохме долу.

— Подслушвах — призна Гилбърт, щом излязохме от къщата. — Според мен е глупаво да не се подслушва при всяка възможност, щом ти е интересно да изучаваш хората, защото те са винаги по-различни, когато си при тях в стаята. Разбира се, на никой не му е приятно да знае, че го… — Той се усмихна. — Сигурно и на птиците и животните не им е приятно да ги изучават естествениците.

— Много ли чу?

— Достатъчно, за да ми стане ясно, че не съм изтървал най-важното.

— И какво мислиш по въпроса?

Той сви устни, набръчка чело и се произнесе много важно:

— Трудно е да се каже с две думи. Мама я бива понякога да прикрива нещата, но не умее особено добре да ги съчинява. Странно нещо — не знам дали сте забелязали, — но хората, които най-много лъжат, обикновено най не ги бива и най-лесно се хващат на чужди лъжи. Редно е да очакваш от тях да слухтят за лъжи, а излиза, че са готови да повярват на всичко, което им кажеш. Забелязали ли сте?

— Да.

— Ето какво исках да ви кажа: снощи Крие не се прибра вкъщи. Затова именно мама е по-разстроена от друг път, а тази сутрин с пощата пристигна едно писмо за него, което взех и отворих на пара, защото прецених, че може да представлява интерес. — Той извади един плик от джоба си и ми го подаде. — Прочетете го, а после пак ще го залепя и ще го сложа утре при писмата, в случай че се върне, макар да не го вярвам.