Дашиъл Хамет - Големият удар

— Могат ли да му направят нещо? Искам да кажа, ако не е убил той Джулия Улф.

— Могат да възобновят старите обвинения — заплахи по пощата, опит за изнудване. — Спрях да пия, за да попитам Нора и себе си: — Дали се познават двамата с Нънхайм? — Обмислих тази вероятност, но повече от това не постигнах. — Е, аз да тръгвам.

Мими ме посрещна, протегнала и двете си ръце.

— Ужасно, ама ужасно мило е от твоя страна, че ми прости, Ник. Ти винаги си бил толкова мил. Просто не знам какво ме прихвана в понеделник.

— Хайде, забрави.

Лицето й беше по-розово от друг път и стегнатите мускули го правеха по-младо. Сините й очи блестяха. Ръцете й, когато стисна моите, бяха ледени. Беше напрегната от възбуда, но не можах да определя от какъв характер беше тази възбуда.

— И жена ти беше толкова мила…

— Стига, стига.

— Ник, какво могат да ти сторят, ако укриеш доказателство, че някой е извършил убийство?

— Ще те обвинят в съучастие, стига да поискат.

— Дори ако по своя воля размислиш и им предадеш доказателството?

— Пак е възможно, но обикновено не го правят. Тя се озърна да огледа стаята, сякаш да се увери, че няма никой, след което заяви:

— Клайд е убил Джулия. Аз намерих доказателството и го скрих. Какво ще ми направят?

— Най-вероятно нищо — само ще ти вдигнат скандал, след като им съобщиш доказателството. Понеже сте били съпрузи, значи сте достатъчно близки и никои съдебни заседатели няма да те обвинят за това, че си се опитала да го прикриеш — освен, разбира се, ако не те заподозрат, че си имала други подбуди.

Тя попита хладно, натъртено:

— А ти?

— Не знам. Бих предположил, че си имала намерение да използуват доказателството, за да му изстискаш малко пари, щом се свържеш по някакъв начин с него, но нещо сега те е накарало да си промениш намерението.

Тя сви ръка като граблива птица и насочи острите си нокти към лицето ми. Зъбите й бяха стиснати, устните — изпънати над тях. Хванах китката й.

— Жените загрубяха напоследък — опитах се аз да прозвуча ведро. — Току-що си тръгнах от една, която замеряше с тигани.

Тя се засмя, макар че изражението на очите й остана същото.

— Ти винаги допускаш най-лошото за мен, така ли е? Пуснах ръката й и тя взе да разтрива белезите, оставени от моите пръсти.

— И коя беше тази жена, дето хвърли тигана? Познавам ли я?

— Не беше Нора, ако това имаш предвид. Арестуваха ли вече Виктор-Кристиан Роузуотър-Йоргенсен?

— Какво?

Повярвах на изумлението й.

— Йоргенсен е Роузуотър. Нали си го спомняш? Мислех, че знаеш.

— Искаш да кажеш, онзи отвратителен човек, който…

— Да.

— Не го вярвам! — Тя стана и взе да кърши ръце. — Не! Не вярвам! — Лицето й посивя от страх, гласът й се напрегна, стана неестествен като на вентрилоквист. — Не го вярвам!

— Щом не вярваш, значи всичко е наред.

Но тя не ме слушаше. Беше ми обърнала гръб, застанала пред прозореца.

— Пред къщата има една кола с двама души, които ми приличат на ченгета. Сигурно го причакват и щом се появи…

Тя рязко се извърна към мен:

— Сигурен ли си, че е Роузуотър?

Страхът почти изчезна от лицето й и гласът й отново бе възвърнал нормалния си тембър.

— Полицията е сигурна.

Гледахме се един друг, и двамата мислещи напрегнато. Аз си мислех за това, че тя не се страхува да не би Йоргенсен да е убил Джулия Улф или дори да не би да го арестуват. Боеше се да не би единствената причина за женитбата му с нея да е някакъв ход в заговора му срещу Уайнънт. Когато се засмях — не защото тази идея беше смешна, а защото ми хрумна твърде внезапно, — тя се стресна и ми се усмихна неуверено.

— Няма да повярвам — гласът й до голяма степен се беше смекчил, — докато той сам не ми го признае.

— И като ти признае, тогава какво?

Тя сви едва-едва рамене и долната й устна потрепера.

— Все пак ми е съпруг.

Това също трябваше да ме разсмее, но ме раздразни.

— Мими! Аз съм Ник! Спомняш ли си! Н-И-К!

— Знам, че никога не си имал добро мнение за мен — най-сериозно изрече тя. — Мислиш, че съм…

— Добре, добре. Стига по този въпрос. Да се върнем на доказателството, което си намерила за вината на Уайнънт.

— А, онова ли? — извърна се тя от мен. Когато пак ме погледна, долната й устна отново потръпваше. — Излъгах те, Ник. Нищо не съм намерила. — Приближи се до мен. — Клайд нямаше право да изпраща онези писма на Алис и Маколи и да кара всички да ме подозират, затова си помислих, че така ще му се пада, ако и аз измисля нещо срещу него, защото наистина си мислех… искам да кажа, и сега мисля… че той я е убил, но това беше само…