Дашиъл Хамет - Големият удар

— Какво си измислила?

— Аз… всъщност още не го бях намислила. Исках само да разбера какво могат да ми направят… Нали помниш какво те питах… в началото. Можех например да кажа, че е дошла за малко на себе си, докато бяхме двете сами и докато другите звъняха по телефона, и ми е казала, че той я е убил.

— Ти не каза, че си чула нещо и си премълчала, а че си намерила нещо и си го укрила.

— Още не бях решила окончателно какво ще…

— Кога чу за писмото на Уайнънт до Маколи?

— Днес следобед. Дойде един от полицията.

— Не те ли попита за Роузуотър?

— Попита ме дали го познавам и аз си мислех, че говоря истината, като казах, че не съм го виждала.

— Може и така да е, но аз ти повярвах за пръв път, когато ми каза, че си намерила някакво доказателство за вината на Уайнънт.

Тя отвори широко очи.

— Не разбирам.

— Аз също, но ето какво би могло да бъде: можеше да си намерила нещо и да си решила да го скриеш, вероятно с цел да изнудиш Уайнънт. Когато обаче той взе да пише писма и хората започнаха да те гледат накриво, ти си решила да се откажеш от идеята за парите и хем да му го върнеш тъпкано, хем да се застраховаш, като предадеш доказателството на полицията. А накрая, като разбра, че Йоргенсен е Роузуотър, отново се обръщаш на сто и осемдесет градуса и решаваш да го запазиш, само че вече не за пари, а за да напъхаш Йоргенсен в миша дупка за наказание, задето се е оженил за теб не по любов, а като ход в играта си срещу Уайнънт.

Тя се усмихна най-спокойно и попита:

— Ти май наистина ме смяташ способна на всичко?

— Това няма никакво значение. За теб трябва да има значение фактът, че по всяка вероятност ще свършиш живота си в някой затвор.

Писъкът й не беше висок, а ужасен, и страхът, който видях преди това на лицето й, не можеше да се сравни с появилия се сега. Тя ме хвана за реверите и се вкопчи в мен.

— Не говори така, моля те — заломоти несвързано. — Кажи ми, че не го мислиш!

Трепереше толкова силно, че я подхванах да не падне. Не бяхме чули кога е влязъл Гилбърт. Той се изкашля и попита:

— Не ти ли е добре, мамо?

Тя бавно пусна реверите ми, отстъпи крачка назад и каза:

— Майка ти е само една глупава жена. — Продължаваше да трепери, но успя да ми се усмихне и да накара гласа си да прозвучи игриво: — Как можеш да си такъв грубиянин и да ми изкараш така ума!

Аз се извиних.

Гилбърт остави палтото и шапката си на един стол и започна с учтиво любопитство да мести поглед от единия към другия, а когато стана ясно, че и двамата няма да проговорим, изкашля се отново и каза:

— Много ми е приятно да ви видя.

След което се приближи и се ръкува с мен.

— Очите ти са уморени — рече Мими. — Сигурно пак си чел цял следобед без очила. — Тя поклати глава и се обърна към мен: — Неразумен е като баща си.

— Има ли някакви новини от него?

— Нищо не се е чуло, откак пуснаха лъжливата тревога за самоубийството му — отговорих аз. — Сигурно знаеш вече за нея.

— Да. — Той се поколеба. — Бих искал да поговоря с вас, преди да си тръгнете.

— Разбира се.

— Ти и сега можеш да поговориш с него, миличък — намеси се Мими. — Нима имаш някакви тайни от мен?

Гласът й вече звучеше закачливо и тя беше спряла да трепери.

— Няма да ти бъде интересно — отвърна синът й, взе шапката и палтото си, кимна ми и излезе.

Мими отново поклати глава.

— Не го разбирам това дете. Интересно какво си е помислил за любопитната картина, която представлявахме. — Нямаше обаче особено разтревожен вид. — Защо ми го каза, Ник? — попита с по-сериозен глас.

— Онова, дето ще свършиш в…

— Не, остави. — Тя потръпна. — Не искам да го чувам пак. Ще останеш ли за вечеря? Сигурно ще бъда сама.

— Съжалявам, но не мога. А сега да се върнем на въпроса за доказателството, което си намерила.

— Нищо не съм намерила. Излъгах те. — Тя се намръщи угрижено. — Не ме гледай така. Наистина те излъгах.

— И ме повика само за да ме излъжеш? Защо си промени решението?

Тя се засмя.

— Сигурно много ме харесваш, Ник. Иначе нямаше да се държиш винаги толкова зле с мен.

Не можах да проумея тази логика.

— Но тогава да видя какво иска да ми каже Гилбърт и да си вървя.

— Много ми се иска да останеш.

— Съжалявам, но не мога. Къде да го намеря?

— Втората врата откъм… Наистина ли ще арестуват Крие?

— Зависи от отговорите, които ще им даде. Но ще трябва да бъде твърде откровен, за да се измъкне.

— А, той ще… — Тя млъкна, изгледа ме остро и попита: — Нали не ми погаждаш някакъв номер, Ник? Той наистина ли е Роузуотър?