Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Сега вече беше свободен и можеше да пристъпи към изпълнение на плана си.

Отдалечи се достатъчно от блока си и спря едно такси:

— Седма улица, номер 5, моля — каза той.

Жюли вдигна глава от възглавницата и погледна будилника до леглото. Беше девет часа и три минути.

— Да не би вече да е време? — запита Хари Винс и я притисна към себе си.

— Не. Има още половин час. Ох, моя любов — въздъхна Жюли и погали голите му гърди. — Как не ми се иска да те напускам. А времето минава толкова бързо.

— Инглиш скоро няма да свърши. Не може ли да не отидеш тази вечер в клуба, Жюли? Не може ли вече никога да не ходиш?

— Ник няма да е доволен — отговори Жюли, давайки си сметка, че всъщност не й се искаше да се откаже. — Ако не работя в клуба, Ник ще иска да прекарва повече време с мен, Хари.

— Да, вероятно — отговори Хари вяло. — Явно трябва да се задоволя с малкото, което имам.

— Нима е толкова малко, скъпи?

— Знаеш добре какво искам да кажа. Искам те само за себе си. Искам да си непрекъснато с мен.

— Аз също — отговори Жюли, не съвсем искрено.

Тя вдигна лицето си към неговото. Целуна го и те отново се притиснаха един към друг. Изведнъж Жюли извика:

— По-добре недей, скъпи! Не, Хари, моля те! Трябва да тръгвам след пет минути.

— О, Жюли — изстена Хари, като дишаше учестено. — Забрави за този проклет клуб поне една вечер. Остани с мен. Не си отивай.

— Трябва да тръгвам, Хари. Ще се чудят къде съм. И ако вземат да се обадят на Ник…

— Добре де — отчая се Хари. — Не трябваше да искам това.

— Не се ядосвай, скъпи.

Тя нежно се отскубна от прегръдките му и седна.

— Трябва да сме разумни.

— Писна ми! Да сме били разумни! — възкликна с огорчение Хари.

Тя се обърна към него и се усмихна:

— Обожавам тази стая. Обичам огъня в камината и, разбира се, теб, скъпи мой.

Хари се помъчи да надвие унинието си:

— Имахме късмет, че можахме да бъдем заедно. Ти беше толкова пленителна тази вечер. Ти си най-красивото момиче, съществувало някога.

Очарована от комплимента, тя се засмя:

— Знаеш добре, че това, което казваш, е абсурдно, но ми е много приятно, че го мислиш.

Хари я сграбчи:

— Луд съм по теб, Жюли! Обожавам те!

— Аз също те обожавам.

— Ще закъснееш, Жюли. На мен не ми пука, а надявам се вече и на теб.

— Не, не мога — запротестира Жюли колебливо.

— И все пак ще закъснееш.

— Тогава, хайде бързо, моя любов.

Тя го целуна с такава сила, че той усети в устата си вкуса на кръв.

— О, моя любов — повтаряше задъхано тя. — О, моя любов, моя любов, моя любов…

За тях времето вече не съществуваше. В стаята се чуваше само тежкото им дишане и стенещата от удоволствие Жюли.

Изведнъж пръстите й сграбчиха раменете му и се впиха като нокти на хищник. Тялото й се вкамени.

— Какво става? — попита тихо той с уста на ухото й.

Тя го отблъсна, стана и започна да оглежда тъмната стая, в която танцуваха само отблясъците от огъня.

— Какво ти става? — сбърчи вежди той.

— Чух нещо.

Той забеляза, че лицето й е бледно.

Ледена тръпка мина през гърба му и той стана на свой ред.

— В другата стая има някой — прошепна Жюли.

— Това е невъзможно. Вратата е заключена. Имаш халюцинации.

— Не, там има някой — настоя тя и го хвана за ръката. — Сигурна съм, че има някой.

Хари напрегна слух, но чу само ударите на сърцето й.

— Не е възможно — повтори той. — Само ме плашиш, Жюли.

— Иди да видиш — каза тя. — Сигурна съм, че чух нещо.

Той се поколеба, защото не й вярваше, но се питаше все пак дали Инглиш не е успял да влезе. А и дали беше той? Ако отвореше вратата, нямаше ли да се намери лице в лице с Инглиш?

— Хари! Иди виж!

Той отхвърли чаршафа, спусна крака на пода и протегна ръка към халата си.

— Въобразяваш си. Няма кой да влезе.

Изведнъж той се вкамени от ужас и усети, че косите му настръхват.

От другата страна на вратата се чу слаб шум и тя бавно започна да се отваря.

Хари усети, че го обзема вледеняващ ужас. Пръстите му замръзнаха върху халата, а дробовете му свиреха.

— О, Хари! — прошепна Жюли и впи пръсти в ръката му.

Хари не отговори. Нямаше сили да произнесе и звук. Седеше на ръба на леглото и следеше движението на вратата върху пантите.

Роджър Шерман застана на прага. Движенията му бяха като на призрак. В дясната си ръка държеше пистолет. Шлиферът му беше подгизнал от дъжда и от периферията на шапката му се стичаше вода. Мокрото му лице лъщеше. Влезе в стаята, като продължаваше да дъвче равномерно дъвката си и пламъците от камината се отразяваха в кехлибарените му очи.