Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Добър вечер, Корин — поздрави той с усмивка. — Ако сте сама, защо не се присъедините към нас?

— Добър вечер, боклук такъв — отговори тя с пронизителен глас. — По-добре да седна в клетката с тигрите, отколкото на една маса с Вас.

Разговорите в бара затихнаха и всички очи се впериха в Инглиш, който продължаваше да се усмихва.

— Щом така го възприемате, Корин, аз оттеглям предложението си — каза той и се върна на масата си.

— Не си отивайте — продължи Корин с пискливия си глас. — Имам да Ви казвам много неща.

Зад бара се появи мъж в смокинг. Той погледна Инглиш и прошепна нещо на бармана.

Инглиш не се и опита да й отговори. Изглеждаше невъзмутим като епископ, който пие чая си в дома на някоя вдовица.

— Не се нервирайте, Корин — каза любезно той. — Не мислите ли, че ще е по-добре да се приберете вкъщи?

— Твоята курва е в леглото с Хари Винс — повиши глас тя. — Вече два месеца спят заедно, нещастен глупако! Всеки път, когато си зает, тя търчи при него. И в момента тя е с него в леглото.

Посетителите в бара следяха сцената с широко отворени очи и не пропускаха нито дума. Човекът в смокинга се доближи тихо до Инглиш.

— Да я изхвърля ли, господин Инглиш? — запита той, без да движи устните си.

— Не се безпокойте — отговори невъзмутимо Инглиш. — Аз ще се оправя с нея. Хайде, Корин. Ще Ви изпратя до Вас. По пътя ще ми разкажете всичко това.

Корин пребледня и отстъпи крачка назад. Беше очаквала бурна реакция от страна на Инглиш, но невъзмутимото му спокойствие я обезоръжаваше.

— Не вярвате ли? — изкрещя тя. — Казах ви, че Жюли Клер спи с Вашия най-доверен служител!

— И какво лошо има в това? — запита с усмивка Инглиш. — Това не засяга нито мен, нито Вас, Корин.

Рийз се надигна от стола, но после отново седна.

— Господи! — възмути се Лола с висок и ясен глас. — Това е направо отвратително.

— Елате, Корин. Да си тръгваме — хвана я под ръка Инглиш.

— И на Вас Ви е все едно? — изстена тя и се опита да се освободи.

— Но разбира се — продължи Инглиш с тон, с който се успокоява дете. — И Вие, както и аз, много добре знаете, че това е измишльотина. Хайде. Хората ни гледат.

Той я повлече към вратата.

— Нечувано! — извика един от клиентите. — Кой ги пуска тези пияни жени да влизат тук?

Корин се разплака. Отмъщението, което си беше представяла толкова атрактивно, й се изплъзваше между пръстите като пясък. Със своето спокойствие и добронамерено отношение Инглиш спечели хората на своя страна. Всички си мислеха, че тя прави сцена, без да си дава сметка какво точно казва.

Направи последен опит да обърне нещата в своя полза:

— Но това е вярно! — изкрещя тя и се опита да се освободи. — И освен това Вие убихте брат си. От мен пък откраднахте двадесет хиляди долара. Пуснете ме!

Някакъв човек започна да се смее и Корин си даде сметка, че се е провалила.

Инглиш я водеше към салона. Тя го следваше с треперещи колене. Като стигнаха в салона човекът със смокинга, който се движеше зад тях, запита:

— Да й дам ли нещо да пийне, господин Инглиш?

— В никакъв случай, Луис, но бих желал да я придружите до дома й. Бихте ли извикали едно такси?

— Разбира се, господин Инглиш.

Облегната на Инглиш, Корин продължаваше да плаче. Той я хвана за раменете.

— Успокойте се. Сега ще се приберете вкъщи и ще поспите. Знам какво изпитвате.

— Не знаете — изстена Корин. — Исках да Ви причиня болка. Исках да Ви накарам да страдате, както Вие ме накарахте да страдам.

— И защо мислите, че не сте успяла? — запита Инглиш и повдигна брадичката й. — Истина ли е това, което ми казахте?

Корин извърна очи.

— Истина ли е? — настоя той.

Тя потвърди.

— Добре, сега вече сме квит. Не трябваше да Ви заплашвам, че ще предам на пресата писмата на Рой. Разбира се, че нямаше да го направя, но трябваше да си послужа с тази заплаха.

Луис се върна.

— Таксито, господин Инглиш.

— Бихте ли я придружили? — помоли Инглиш. — Бъдете мил с нея.

— Разбира се, господин Инглиш.

Луис хвана Корин за ръката.

— Да тръгваме, скъпа госпожо.

Корин гледаше Инглиш с широко отворени очи.

— Но Вие даже не ми се сърдите! — започна тя с несигурен глас. — Какъв сте всъщност Вие… светец?

— О, не. Все пак Вие, Корин, сте част от семейството.

Той проследи с поглед как Луис й помогна да се качи в таксито. Лицето му беше леко пребледняло, но все така спокойно.

Отиде на гардероба, взе си шапката и пардесюто, и излезе на улицата.

Мъж с лице, прорязано от тънък бял белег, чакаше в една от телефонните кабини в салона. Той проследи Инглиш, който спря едно такси. Вдигна слушалката и набра номер.