Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

Чък спря Кадилака пред луксозния вход на „Сребърната кула“.

Инглиш се наведе напред:

— Отлично, Чък. Откарай колата и иди да вечеряш. Ще дойдеш да ме вземеш към десет и половина.

— Да вляза ли да Ви взема отвътре, шефе? — запита Чък и очите му оглеждаха тротоара.

Инглиш поклати глава:

— Не. Тук не съществува риск. Но когато излезем, ще трябва да си отваряш очите.

— Винаги съм нащрек — каза Чък агресивно. — Значи десет и половина?

— Ще те чакам във фоайето.

Чък излезе от колата, огледа се, без да вади ръката си от джоба, отвори вратата и проследи Инглиш, който с бърза крачка прекоси тротоара и влезе в ресторанта.

Инглиш остави шапката и пардесюто си на гардероба, и тъкмо се насочваше към умивалниците, когато влезе сенаторът Бомон.

— Добър вечер, сенаторе — поздрави го той. — Този път няма да Ви карам да чакате.

— Как си, Ник? — стисна ръката му Бомон.

— Много добре. Отивам да си измия ръцете. Ще дойдете ли?

— Разбира се.

Докато Инглиш се миеше, Бомон запали пура. Изглеждаше много недоволен.

— Не трябваше да отлагате това събрание. Рийз е бесен.

— В това не съм се съмнявал — отговори Инглиш и протегна ръка за салфетка.

— Предупреждавам те, че няма да търпи повече такива действия. Той самият ми го каза.

Инглиш хвана сенатора за ръката и го поведе към бара.

— Пийнете един коктейл, това ще Ви успокои нервите — весело каза той. — Рийз е принуден да одобрява всичко, което правя и Вие го знаете много добре.

— Не е съвсем така. Каза ми, че отдавна вече е време някой да Ви постави на мястото Ви и че той лично ще се заеме с тази работа.

Инглиш подаде коктейла на Бомон и си поръча джин.

— И как смята да ме постави на място? — усмихна се той.

— Не ми каза, но знам, че е разговарял с окръжния прокурор. Осведомен е във връзка с Рой.

Лицето на Инглиш помръкна:

— Откъде?

Притеснен, Бомон се размърда на стола.

— Чул е да се говори за шантаж. Иска окръжният прокурор да започне следствие.

Инглиш повдигна рамене.

— Няма основание за следствие. Оставете го да прави каквото иска, но ако не може да докаже това, което разпространява, ще го съдя за клевета.

— И аз това му казах. Побесня. Но все пак, Ник, ако има нещо вярно в това, което се говори, трябва да бъдеш предпазлив.

— Я не говорете глупости — пресече го Инглиш с надменен тон. — Няма защо да вземам предпазни мерки. Негова работа е да докаже, че Рой е бил шантажист, а това той не може да направи.

Бомон изглеждаше облекчен:

— Радвам се да го чуя. Нали не ме баламосвате, Ник?

— Разбира се, че не. Той нищо не може да докаже, както й окръжният прокурор.

— А момичето? Секретарката на Рой?

— И това сме оправили. Нито вестниците, нито окръжният прокурор направиха връзка между нея и Рой. Морили оправи работата. Съвестно си заработи онези пет хиляди долара. Моля Ви, не се притеснявайте толкова.

— Лесно е да се каже — отговори Бомон кисело, — но аз все пак трябва да мисля за положението си. Я виж ти, говорим за вълка… Ето го и самият Рийз.

Инглиш повдигна очи.

На прага стоеше набит около шестдесетгодишен мъж, който разговаряше с красиво момиче, наметнало пелерина от визон върху черна вечерна рокля.

— Питам се дали той й е купил тази пелерина или тя я е взела под наем? — процеди през зъби Инглиш. — Това е Лола Вегас. Танцуваше в „Златната ябълка“ преди да я изхвърля. Не можеше да види мъж, включително и от персонала, и да не му се хвърли на врата.

— За Бога, не говорете толкова високо — прошепна Бомон.

Рийз се приближи до бара, намери си място, максимално отдалечено от Инглиш, и едва забележимо им кимна.

Инглиш му отговори и помаха на Лола, която, преди да му обърне гръб му хвърли яростен поглед.

— Когато се хвърли да преследва богатите клиенти, реших, че й е време да се изявява другаде. Изглежда още не ми го е простила.

Бомон побърза да смени темата. Беше изминал почти половин час откакто говореха за изборите, когато Инглиш забеляза Корин Инглиш на входа. Носеше бяла вечерна рокля, която вероятно й беше останала от предишни по-добри времена. Косата й не беше съвсем чиста, а лицето й беше зачервено. Хората вече започваха да я оглеждат.

— Ето и жената на Рой — каза Инглиш. — За последен път идвам в този ресторант. Тук започна да се събира цялата измет на града.

Бомон се обърна към входа и се вцепени:

— Но, за Бога, тя е мъртвопияна.

— Наистина е пияна и идва към нас.

Инглиш избута стола си назад и стана, за да посрещне Корин, която приближаваше с несигурна походка.