Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

След излизането на Леон Инглиш се залови със своята работа. Когато Лоиз влезе в канцеларията му около обяд, той продължаваше да работи. Вдигна глава и се усмихна:

— Сетихте ли се да ми запазите маса за тази вечер в „Сребърната кула“?

— Да, за осем и половина.

— Не би трябвало да се съмнявам, че бихте могли да забравите. Толкова време вече работите за мен и никога нищо не сте забравяли. Това е страхотно постижение.

— Нали ми плащате за това — отговори весело Лоиз.

— Може и така да е, но секретарки като Вас се срещат много рядко. Вече пет години работите при мен, нали?

Лоиз се усмихна:

— В събота вечерта се навършиха точно пет години.

— Невъзможно! В събота вечерта! Как си спомняте такива подробности?

— Безпогрешно помня дати. В един часа ще обядвате с Хоу Бернщайн, господин Инглиш.

— Това няма опасност да го забравя — направи гримаса Инглиш и продължи. — Значи в събота вечер? Но това трябва да се отпразнува! За тези пет години добре се справихме, нали, Лоиз?

Тя потвърди.

— Като си помисля за онзи малък офис, където започнахме! И онази пишеща машина. Цял ден тракахте на нея, докато аз тичах, за да намеря пари. Слава Богу, всичко това е вече минало. Предполагам, че предпочитате голямата си канцелария и електрическата пишеща машина?

— Да, предпочитам ги.

Инглиш вдигна глава:

— Не изглеждате много ентусиазирана. Обещавам Ви: в събота ще Ви заведа на вечеря. Ще отпразнуваме петата годишнина на фирмата. Какво ще кажете?

Усмивка озари лицето й и преди да отговори, се поколеба:

— Страхувам се, че няма да мога. Вече имам друга покана.

Инглиш я наблюдаваше внимателно и забеляза, че я обля руменина.

— Жалко. Но ще идем в „Сребърната кула“ за един хубав обяд. Съгласна ли сте?

— Не мога да отложа срещата си — отговори любезно Лоиз. — Много Ви благодаря за поканата, господин Инглиш.

— Жалко. Щом не можете да отложите срещата с приятеля си, ние ще го отложим за друг път.

— Не става въпрос за никакъв приятел! — отговори Лоиз с такъв апломб, че Инглиш се учуди. — Просто тази вечер съм заета.

След тези думи тя излезе бурно и тръшна вратата зад себе си. Объркан Инглиш промърмори:

— Ако пък разбирам нещо! Жюли претендира, че Лоиз била влюбена в мен, а тя даже една покана за вечеря не иска да приеме. Това е прекалено! И ако на това му казват любов!

След десет минути той остави писалката и се насочи към закачалката. Тъкмо си обличаше пардесюто, когато след леко почукване в стаята влезе Жюли.

— А, добър ден, Жюли! Какво търсиш тук?

Жюли се надигна и го целуна:

— Трябват ми пари. Ще обядвам с Джоис Гибънс, а съм излязла без нищо.

— С удоволствие бих обядвал с вас — съжали Инглиш, като вадеше портфейла си. — Петдесет стигат ли ти?

— Предостатъчно са, скъпи. Ние ядем само по една салата. Ти с кого ще обядваш?

— С Бернщайн — отговори Инглиш с гримаса. — Иска да го вкарам с ужасното му хриптене в „Златната ябълка“. Това изобщо не ме вълнува, но ме интересува Теска, а те двамата имат договор. Тя е направо изключителна.

— Щом си решил, ще я имаш — каза Жюли и сложи парите в чантата си. — Би ли ме закарал до града?

— Къде ще обядвате?

— При Уолдорф.

— Идеално. Тъкмо ми е на път. Да тръгваме.

Двамата влязоха в приемната в момента, когато влизаше и Хари Винс. Той погледна смутено Жюли и направи път.

— Добър ден, Хари — поздрави го тя въодушевено. — Мога ли да помоля за една услуга?

— Да, разбира се — отговори той напрегнато.

Тонът му накара Лоиз да вдигне глава. Беше седнала на едно бюро до прозореца и нито Жюли, нито Хари бяха забелязали присъствието й.

— Бих желала още два билета за спектакъла. За тази вечер. Ще можете ли да ми дадете?

— Но да, разбира се — отговори Хари и смени цвета си.

— Ей, Жюли, — подхвърли закачливо Инглиш — ще ме разориш. Не мога все така да раздавам билетите.

— За Джоис са. Обещах й.

— Тя не си знае парите. Да беше си платила.

— Не бъди такъв скъперник — хвана го Жюли за ръцете. — Хората намират за естествено да им осигурявам билети за всички представления.

— Добре. Хари, вижте какво може да се направи. Нейните желания звучат като заповеди.

— Да, господин Инглиш — отговори Хари с пресипнал глас.

— Ти май щеше да вечеряш с този досадник сенатора тази вечер. В колко часа ще се срещате?

— В осем и половина. Тази вечер няма да можем да се видим, Жюли. Той започна вече да ме ядосва.

И Инглиш я последва в коридора.

Неподвижен, Хари ги проследи с поглед как излизат. Изражението на лицето му изненада Лоиз. Тя го наблюдаваше и когато изскочи от стаята не можа да сдържи лека тръпка на възхищение.