Харлан Коубън - Невинният

Хубавото е толкова неустойчиво, толкова мимолетно, че можеш да го ликвидираш с едно духване.

Или с телефонен звън.

Мат е на работа, когато видеотелефонът му започва да вибрира.

Поглежда дисплея и вижда, че е Оливия. Той продължава да използва двойното бюро — от ония, при които седиш лице в лице срещу партньора си, макар второто място да е празно вече три години. Брат му Бърни купи това бюро, когато Мат излезе от затвора. Преди да се случи онова, което близките евфемистично наричат „случката“, Бърни крои големи планове за тях двамата — „Братя Хънтър“. Сега не иска да ги променя. Мат трябва да загърби онези години. Случката е само дупка по пътя, нищо повече, и сега „Братя Хънтър“ са отново на бойна нога.

Бърни демонстрира такава вяра, че Мат започва да вярва сам.

Братята споделят това бюро в течение на шест години. Практикуват право в това същото помещение — Бърни като добре печелещ съдружник, а Мат — който не може да се явява в съдебна зала заради осъждането си — нито като добре печелещ, нито като съдружник. Останалите партньори на Бърни намират ситуацията донякъде странна, обаче никой от двамата братя не позволява на външни лица да им се месят. През цялото детство са споделяли двуетажно легло — Бърни на горното. Глас свише в тъмнината. И двамата скърбят по онези дни, или поне Мат го прави. Никога не му е било уютно да е сам. Присъствието на Бърни в стаята го успокоява.

Цели шест години.

Мат отпуска длани върху махагоновата повърхност. Би трябвало вече да е разкарал това бюро. Половинката на Бърни не е докосвана от три години, но понякога той все още вдига поглед в очакване да срещне неговия.

Телефонът вибрира отново.

В един период Бърни има всичко — страхотна жена, две невероятни момчета, огромна къща в скъпо предградие, партньорство в богата адвокатска къща, прекрасно здраве, повсеместна любов и уважение, а в следващия близките хвърлят шепи пръст върху ковчега му и се мъчат да осъзнаят какво точно се е случило. Мозъчна аневризма, казват лекарите. Ходиш си с подобно нещо в черепа години наред и из един път бам! — и те няма.

Телефонът е настроен така, че след няколко вибрирания запява песничката от „Батман“ — онази, чийто мъдър текст се състои основно от „на-на-на“ и после следва вик „Батман!“.

Мат откачва новия си видеотелефон от колана. Изпитва необяснимо притеснение. Оливия, макар да е в компютърния бизнес, е технически саката. Тя много рядко го търси по тази линия, а когато знае, че си е в офиса, неизменно използва обикновен телефон.

Мат включва апарата, но вместо глас на дисплея се изписва съобщение, че „се зарежда образ“. И това е учудващо. Независимо от първоначалния си ентусиазъм, Оливия още не се е научила да използва камерата.

Бръмчи интеркомът.

Роланда — Мат би я определил като секретарка или асистентка, но тя ще му разбие главата — се прокашля откъм тонколоната.

— Мат?

— Да.

— Марша на втора линия.

Все още с прикован върху дисплея поглед, той вдига телефонната слушалка, за да разговаря със снаха си, вдовицата на Бърни.

— Здрасти.

— Здрасти — отвръща Марша. — Оливия още ли е в Бостън?

— Да. Всъщност мисля, че точно в този момент ми изпраща снимка по новия видеотелефон.

— Така ли? — Следва кратка пауза. — Ще ходиш ли днес?

Като друга проява на крепки семейни връзки, Мат и Оливия ще се местят в нова къща недалеч от Марша и момчетата. Къщата е в Ливингстън, където са израснали Бърни и Мат. Мат се пита доколко е разумно това завръщане. Хората са злопаметни. Колкото и години да минат, той ще си остане обект за клюки и сплетни. От една страна, отдавна е надживял тези житейски дребнавости. От друга, безпокои се за Оливия и очакваното бебе. Проклятието на бащата тегне над детето и прочее.

Но Оливия приема риска. Такова е нейното желание.

Освен това изнервената Марша има… той се чуди какъв евфемизъм да употреби… проблеми. Година след смъртта на Бърни преживява краткотраен срив. Марша „отива на почивка“ — друг евфемизъм — за две седмици, докато Мат се грижи за момчетата. Тя е добре сега — така казват всички — но Мат все пак предпочита да е подръка.

За днес е насрочен огледът на новата къща.

— Тръгвам след малко. Защо, какво има?

— Можеш ли да наминеш?

— Край вас ли?

— Да.

— Разбира се.

— Ако си притеснен…

— Не се безпокой, ще мина.

Марша е красива жена с овално лице, което понякога изглежда печално, и с навик да поглежда от време на време нагоре, сякаш да се увери, че черният облак си е на място. Това, разбира се, е външна черта, която отразява същността на човешката природа също толкова точно, колкото ниският ръст или белязаната буза.