Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— Всъщност, да.

— Някой ден ще поиграем. Харесвам игрището в Бел Еър. Членувам в половин дузина клубове, но нямам възможност да играя често. Какво знаете за убийството на сина ми?

Този тип явно можеше да сменя скоростите, без да използва съединител, и преди детективът да успее да отговори, Виктор Уотсън продължи:

— Вероятно сте прочели, че миналата година моето момче изчезна от дома ни в Палм Спрингс и беше намерено убито в пустинята, близо до градче на име Минерал Спрингс.

— Не си спомням да са хванали…

— Не са го хванали — прекъсна го Виктор Уотсън и за миг ирисите му трепнаха.

После стана, приближи се до прозореца и се вторачи в залязващото към Санта Моника слънце.

— Какво мога да направя за вас? — попита Сидни Блекпул.

— Вашият отдел трябва да се включи, Сид! — разпалено заяви Виктор Уотсън. — Не казвам нищо лошо за полицията в Палм Спрингс или за някой друг. Но минаха седемнадесет месеца, а…

Виктор Уотсън не беше човек, който губеше контрол. Не го направи и този път. Усмихна се, върна се на канапето и отново седна до детектива.

— Научих, че моето момче може да е било в Холивуд в деня, когато е починало. Възможно е събитията, довели до убийството в пустинята, да са започнали в Холивуд. Ето защо, холивудският отдел на полицията в Лос Анджелис се превръща в подходяща инстанция, която трябва да се включи в разследването, нали?

— Чакайте малко, господин Уотсън.

На Сидни Блекпул не му харесваше особено насоката на този разговор. И без това беше затрупан с работа, за да ходи до Палм Спрингс.

— Изслушайте ме, Сидни — рече Виктор Уотсън, привеждайки се към детектива. — Съзнавам, че ще е трудно да ви убедя, но разследването трябва да продължи. Не знам към кого друг да се обърна. През последните четири години дадох на републиканците толкова много пари, а ФБР се оттеглиха от случая след три дни. Полицията в Палм Спрингс приключи с разследването за шест месеца. Е, още ми се обаждат, но нямат дори улики. А моят син…

— Смятам, че мога да се огледам тук-там, господин Уотсън — предложи Сидни Блекпул. — След като ми съобщите новата информация, която ви кара да мислите, че са замесени холивудски персони.

— Бях на тридесет и шест години, когато Джак се роди. Дъщерите ми вече бяха в гимназията, когато той се появи на бял свят. Първата ми съпруга вероятно е била твърде възрастна да ражда, но чудото стана. Коефициентът му на интелигентност беше сто и четиридесет. Беше и талантлив пианист. И така хубаво играеше голф… Кажете ми, знаете ли какво е депресия и отчаяние? — Без да чака отговор, Виктор Уотсън продължи: — Мога да ви кажа, че отчаянието е не само обострена депресия, не просто сбор от различни ужасни аспекти. Депресията е чистилище. Отчаянието — ад.

Детективът едва не събори статуетката от династията Минг — толкова бързо грабна уискито.

Виктор Уотсън не забеляза това и продължи да говори монотонно, като ставаше все по-неспокоен.

— Знаете ли как се чувства човек, загубил сина си? Чувства се… разбит. Нищо не може да се сравни с това усещане. Ходи насам-натам и търси части от себе си. Разбит. И… всичките ти мечти и фантазии се връщат към юни миналата година. За каквото и да мислиш, то трябва да предхожда мига, в който са ти се обадили по телефона и са ти съобщили за сина ти. Опитваш се да върнеш часовника назад. Искаш още един шанс. За какво? Не знаеш със сигурност. Искаш да общуваш. Как? Не знаеш. Наследеният от древността срам между бащи и синове.

— Наистина бих искал да ви помогна, господин Уотсън.

На Сидни Блекпул му стана адски горещо. Разкопча яката на ризата си, махна вратовръзката и я пъхна в джоба на сакото.

— Изслушайте ме, Сид — промълви Виктор Уотсън. — Важно е да изложа, да ви обясня нещата… най-подробно. Така съм устроен. Бащата на едно умряло момче отначало не е в състояние да вдигне телефона. Особено след като толкова много хора мислят, че трябва да се обадят, за да поднесат съболезнованията си. Един приятел ми се обади четири пъти и когато накрая вдигнах слушалката, каза: „Защо не отговаряш на обажданията ми? Исках да споделя скръбта ти“. А аз му рекох: „Тъпо копеле! Ако можеше да споделиш поне част от нея, бих ти я дал цялата “. И после, разбира се, загубих този приятел.

Сидни Блекпул се постара да запомни — сякаш това бяха самопризнания за престъпление — Виктор Уотсън смени три пъти лицето и числото, преди да бъде готов да говори в първо лице, единствено число.