Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

Бигелоу Бобровата опашка беше шестдесетгодишен, тежеше по-малко от шейсет и пет килограма и нямаше брадичка. Очите му бяха воднисти, а раменете — тесни. Прозвището му идваше от кактуса с плоски овални листа, подобни на боброва опашка, разпространен в долината Коачела. Изглеждаше безобиден, но имаше малки бодливи тръни, тънки като косъмчета. За него важеше поговорката: „Мислиш, че е безгръбначен, докато не го настъпиш“.

С падането на мрака и Бигелоу Бобровата опашка падна на любимата си маса в парка за излети в оазиса. Спеше непробуден пиянски сън, когато една висока, тънка фигура го вдигна и повлече към чакаща кола, която изрева към магистралата за Туенти-найн Палмс.

По този път имаше закусвалня, където шофьорът на автобуса редовно спираше и ухажваше сервитьорката. Оставеният без надзор автобус беше паркиран под лампата до пътния знак, но никой не видя облечената в черно фигура, носеща дрипавия си товар. Тридесет минути по-късно Бигелоу Бобровата опашка беше намерен на последната седалка на автобуса, когато хъркането му събуди двама морски пехотинци, пътуващи към базата си. Изритаха го навън и му се наложи да върви пеша до Минерал Спрингс, прибавяйки шофьорите на автобуси към списъка на лицата, които адски мразеше.

Когато Бигелоу стигна покрайнините на Минерал Спрингс, изгряващото слънце вече блестеше в очите му. Съзнанието му беше замъглено от алкохолните пари, а просмуканият му с алкохол мозък издаваше противоречиви заповеди на опустошеното му дребно тяло. Всички онези милиони мариновани мозъчни клетки стреляха напосоки. Бигелоу Бобровата опашка беше объркан, а устата му — пресъхнала.

Той реши да мине за по-пряко през пустинята, за да стигне до парка за излети в оазиса, където имаше фонтан с минерална вода. Беше затворил уста и дишаше през носа, за да поддържа влагата там, но кухият му череп вече се сгорещяваше. Слънцето беше точно над хоризонта, но бързо се издигаше и хвърляше пурпурни, розови, алени и сини отблясъци върху планината Санта Роса.

Бигелоу Бобровата опашка осъзна, че джинът трескаво ускорява дехидрацията. Костният му мозък цвърчеше, а в устата му все едно бяха пъхнали сешоар. После реши, че ако имаше много пари като Джони Кеш, Елизабет Тейлър, Лайза Минели и всички останали богати лайнари, дошли в пустинята, за да се лекуват в клиниката за алкохолици „Айзенхауер“, нямаше да е тук и да пъпли под лъчите на изгряващото слънце. Намираше се на това проклето място, само защото беше беден.

Нещастникът се умори толкова, че бе готов да приеме помощ дори от ченге, ако съзреше някое, но шибаните лентяи сигурно спяха в патрулните си коли. Трябваше да се съвземе и да нормализира дишането си, затова се заклатушка към самотно мескитово дърво, което единствено хвърляше някаква сянка наоколо. Беше високо десетина метра. Внушителен растителен вид със заоблена корона и грапава кора.

Бигелоу Бобровата опашка уплаши една кукувица, която излетя от лавандуловата туфа. Уханните цветове и силният аромат привличаха рояци пчели, но под дървото нямаше никой, затова Бигелоу приклекна до дънера като внимаваше да не докосне някой кактус. И най-лекия допир щеше да го напълни с трънчета и въпреки това, птиците свиваха гнезда там. Поредната загадка на пустинята.

Докато клечеше като индианец и му ставаше все по-лошо, Бигелоу забеляза гекон, който правеше лицеви опори на малко пясъчно хълмче. Геконът го погледна злобно и направи важно още пет „лицеви опори“. Движенията му трябваше да бъдат сметнати за демонстрация на териториално надмощие и десетсантиметровото влечуго беше толкова настървено, че започна трети рунд.

Изведнъж гущерът стори лъжлива крачка към Бигелоу и направи още три лицеви опори, макар че езичето му вече бе увиснало от изтощение, а очите се плъзгаха напред-назад по черепа. Любопитството на Бобровата опашка се засили.

— Ти не си реснист гущер, малък духачо — рече той на влечугото. — Мога да те ритна по задника и на никого няма да му пука.

Бигелоу Бобровата опашка се опита да ритне гекона, но тъй като мозъчните му клетки действаха некоординирано, не успя да го уцели. Прелетя над дюната и се приземи на кокалестия си гръб. Извика и му отговори музикален акорд. Отначало му се стори, че звукът е от пукването на гръбначния му стълб, затова внимателно се надигна и седна.

Помисли, че гущерът охранява дома си, после видя какво пази. Дребосъкът наистина си беше у дома. Живееше в съкровището си, което вече беше собственост на Бигелоу Бобровата опашка по закона на по-силния — странна на вид малка хавайска китара.