Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

— От онзи кабинет не ви ли се гади? — попита Виктор Уотсън.

— Кой го е проектирал?

— Боя се, че съпругата ми.

— Забравила е само пеещ фонтан.

Сидни Блекпул се ръкува с по-възрастния мъж, който му посочи жълтеникавокафявото канапе.

Всички знаеха коя е съпругата, дори да не бяха чували за Виктор Уотсън. Навремето тя беше филмова звезда и сега отново се връщаше в киното в ролята на убийца в среднощен сапунен сериал.

На обикновената дъбова маса за коктейли имаше две кристални чаши и кофичка с лед, но нямаше нищо обикновено в груповата скулптура от времето на династията Минг, до която бе поставена пълна бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет.

Виктор Уотсън погледна ръчния си часовник — разбира се, „Патек Филип“ — и каза:

— Достатъчно късно ли е за едно питие, сержант? Краят на дежурството ви наближава.

— Дежурството не ме притеснява. Безпокоя се само за черния си дроб. Четири часът е достатъчно късно.

Виктор Уотсън седна до детектива и наля три пръста шотландско уиски във всяка чаша, после пусна по две кубчета лед. Беше толкова почернял от слънцето, че когато се усмихваше, бръчките около очите му побеляваха като косите. Ръцете му бяха нежни, също обрасли с бели косъмчета.

— Кажете ми, неприятно ли ви е, че ви изпращат тук, за да угодите на някакъв милионер заради случай на убийство отпреди седемнадесет месеца?

— Не, стига той да плаща питиетата — отговори Сидни Блекпул, оглеждайки по-възрастния мъж.

Виктор Уотсън премести тежестта си на другата страна, приглаждайки гънката на панталона на Нино Черути. Облеклото му включваше жилетка от брокат, върнала се на мода (поне в Бевърли Хилс и околностите) след петдесетгодишно отсъствие, и италиански мокасини.

После видя, че циничните зелени очи на детектива го оглеждат и рече:

— Когато съм в централния офис във финансовия район, не обличам дрехи от парижки бутици.

Сидни Блекпул успя да се усмихне апатично и отпи от питието си, без да коментира. Дотук Виктор Уотсън се бе извинил за лошия вкус на съпругата си и за дрехите от моделиера макаронаджия.

Сякаш прочитайки мислите му, Виктор Уотсън отново напълни чашата му и каза:

— Няма ли да ме попитате откъде знам, че пиете „Джони Уокър“ с черен етикет? — ухили се той и очите му като полиран гранит престанаха да му се струват толкова хипнотизиращи. — Знам, че номерът е детински, но такива неща оказват въздействие на идиотите в този град. Попитах лейтенанта, когато се обадих в кабинета ви, а той попита вашия партньор.

— Партньорът ми е в отпуск. Ще се върне след две седмици.

— Разбира се, казаха ми и това. Сигурно е попитал някой друг.

— Все ми е едно.

Шотландското уиски затопли корема и гърлото му и ако това продължеше, можеше да започне да понася този човек.

— На колко години сте, сержант?

— На четиридесет и две.

— Аз съм едва на петдесет и девет, а вие помислихте, че съм на шестдесет и девет.

— Не съм казал такова нещо.

— Няма нищо. Знам как изглеждам. Животът невинаги е бил благосклонен към мен. Когато бях на деветнадесет, два дни бях гост на вашия участък. Продавах сандвичи на работниците в центъра на града и няколко пъти ме глобиха за паркиране в забранена зона. Нямах пари да платя и веднъж едно от вашите моторизирани ченгета ме прибра и ме пъхна в затвора. Съдията каза петдесет долара или три дни. Нямах петдесет долара. „Линкълн Хайтс“ е гаден затвор. Три пъти се бих, за да опазя добродетелността си.

— И успяхте ли да я опазите?

— За известно време. После се ожених за настоящата си съпруга, финансирах един от филмите й и студийните мошеници започнаха да ме изнасилват групово всеки ден.

Сидни Блекпул се хвана, че отново се налива — нещо, което се бе заклел да не прави, когато последния път не успя да се откаже от пиенето. Но какво пък, по дяволите, щом се налагаше да слуша житейската история на някакъв индустриалец…

— Сипете си — рече Виктор Уотсън и детективът си наля щедра доза. — Хората мислят, че съм забогатял от строително предприемачество. Но аз направих удар в модерните технологии. Имам десетокласно образование, но мога да продам всичко — дрипи, коли, отпадъци, земя. Каквото кажете, ще го продам.

Сидни Блекпул започваше да се напива. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците, гледащи на запад, и дванадесетгодишното „Джони Уокър“ превръщаше петдесет и девет годишния Виктор Уотсън в старец.

— По тези места е важна славата — продължаваше той. — Управителите на ресторанти в този град се отнасят пренебрежително към мнозина от хората по страниците на „Форбс“. Ако искаш да постигнеш нещо, имаш избор — или си купуваш избирателно право, което е втората най-гадна работа на света, или започваш да се занимаваш с кино и се оженваш за известна филмова звезда. В ресторантите запазваме маси на нейно име. Снимат ме, когато съм с нея. Присъствам на приеми заради нея. Сега мога да ходя навсякъде и да ям картофена супа и всички ме познават. Играете ли голф?