Джоузеф Уомбо - Сянката на койота

Бигелоу Бобровата опашка я взе, избърса я от праха и видя, че е непокътната. Какво, по дяволите, правеше тук? Вероятно бе паднала от минаващ камион. Можеше да я почисти и да я занесе в заложната къща в Катидрал Сити, където нямаше катедрали, но имаше толкова много магазини за вещи втора употреба и гей барове, че постоянните посетители питаха: „Женен ли си или живееш в Катидрал Сити?“.

Когато по-късно хората на закона щяха да разсъждават по въпроса как прословутото убийство в Палм Спрингс е било разкрито чрез привидно случайни находки, щеше да стане ясно, че началото на веригата от доказателства е било поставено от един толкова мъжествен гущер.

Президентът Роналд Рейгън още не бе пристигнал в хотел „Сенчъри Плаза“, за да чака резултатите от изборите, а на половин пресечка по-нататък, на Булеварда на звездите, Сидни Блекпул тъкмо се обаждаше по телефона, когато съгледа двама мъже, застанали като истукани до някаква лимузина. Бяха в костюми с жилетки, закопчани догоре ризи, вратовръзки на райета и лъснати до блясък обувки, но макар да бяха издокарани, им липсваше елегантния вид на телохранителите на Джордж Буш. Най-малкото, ръцете им висяха по странен начин и изглеждаха някак безгрижни.

Сидни Блекпул винаги изпитваше неудобство, когато минаваше покрай агенти на тайните служби, но през последните двадесет и една години това му се беше случвало няколко пъти, когато големите политици дойдеха в града. Подобно на повечето полицаи, той не мислеше, че тайните агенти са истински ченгета, затова не се чувстваше спокоен, когато се наложеше да мине покрай тях с револвер „Смит & Уесън“, скрит под сакото. Обикновено ченгетата забелязваха цивилния детектив на минутата и той винаги се опасяваше, че агентите могат да съзрат очертанията на револвера и да му направят масаж на мозъка с прикладите на автоматите „Узи“, както бяха постъпили с Джон Хинкли 1 1 На 30 март 1981 г. Джон Хинкли прави опит да застреля президента Роналд Рейгън, за да привлече към себе си вниманието на актрисата Джоди Фостър, но охраната бързо го обезврежда. — Б.пр. .

Не го наричаха Черния Сид заради външния му вид. Всъщност косата му беше светлокестенява и прошарена със сиво, а очите — зелени. Кожата му бе осеяна с лунички и получаваше кератоза всеки път, когато играеше голф, без да използва слънцезащитен лосион.

— Ти си мечтата на всеки специалист по кожни болести — каза му веднъж един дерматолог. — Продължавай в същия дух и на четиридесет и пет години от нещо, звучащо грозно като кератоза, ще си развил друго, звучащо хубаво като меланом.

Хората все го питаха дали прозвището му идва оттам, че е като „Мръсния Хари“ 2 2 Прозвище на инспектор Хари Калахан (в ролята Клинт Истууд) от филма „Мръсния Хари“ (1971 г.), синоним на цинично ченге със собствена представа за право и закон. — Б.пр. , ченге с черни ръкавици, и той обясняваше, че полицаите обожават прякорите и когато името ти е Сид Блекпул 3 3 Black (англ.) — черен. — Б.пр. , автоматично ставаш „Черния Сид“. Онова, което не им казваше, беше, че „Черния Сид“ подхожда на циничното му изражение, което означава, че денят на страшния съд няма да настъпи достатъчно скоро. Не споменаваше също, че изпива много повече шотландско уиски „Джони Уокър“ с черен етикет, отколкото му се полага.

Апетитната секретарка зад модернистичното бюро с плот, оформен като локва разлят нефт, не го накара да чака дълго. Явно не се затрудни да забележи, че той е ченге, и попита: „Сержант Блекпул?“ в мига, в който той влезе в кабинета.

Детективът се накани да се разположи удобно и може би да провери дали тя е толкова приятелски настроена, колкото изглежда, когато секретарката каза:

— О, не е необходимо да чакате. Господин Уотсън е готов да ви приеме.

Кабинетът на Виктор Уотсън не беше толкова помпозен като Версай, но паркетът наистина беше от времето на Луи XV. Имаше керамични урни и китайски вази по пода, италиански огледала в стил рококо и картини с маслени бои от Дж. М. Търнър по стените, масички с полирана гранитна повърхност и лакирано писалище, което струваше поне десет хиляди долара и привидно съчетаваше форма и функционалност, но всъщност приличаше на орган, издърпан от корема на динозавър.

Сидни Блекпул се огледа за Виктор Уотсън в цялото това стълпотворение от смахнато изкуство, когато от съседното помещение се чу глас:

— Тук съм, сержант Блекпул.

По-малката стая го накара да изпита известно облекчение. Беше подредена, а мебелите бяха от истинско дърво и имаха груби, осезаеми акценти. Стая на мъж. Полираният гранит на писалището отразяваше зениците и ирисите на загорелия от слънцето, усмихнат човек зад него.