Ридли Пиърсън - Клопка

Той погледна към Дафни.

— Наблюдаваме очите ти — решително заяви Дафни на жената. — Сигнал ли се опитваш да ни дадеш, Мария? — попита тя.

Болд усети как въздухът в стаята сякаш изведнъж стана абсолютно неподвижен. Звуците на машините като че ли се усилиха. Почувства как го побиват ледени тръпки.

Още едно примигване. Неволно или съзнателно? Зениците й се преместиха надясно.

— О, господи! — промълви той, неспособен да се сдържа повече. Погледна към вратата и свободата, която му предлагаше тя.

— Надясно е „да“, наляво — „не“. Така ли? — попита Дафни.

Жената затвори с огромно усилие потрепващите си клепачи. Когато пак отвори очи, зениците й отново бяха заковани вдясно.

Дафни, която не можеше да скрие възбудата си, погледна към Болд.

— Ще ти зададем няколко въпроса — колебливо предложи тя. — Става ли?

Клепачите се затвориха. Когато отново леко се отвориха, зениците гледаха наляво — твърдо отрицателен отговор. Очите й потрепнаха, клепачите се затвориха и останаха така. Болд почувства вълна на облекчение.

— Тя е твърде изморена — каза той на Дафни и й направи знак да излязат от стаята.

Дафни кимна, но не искаше да остави нещата така.

— Почини си, Мария. Ще дойдем пак, когато си в състояние да го направиш.

Тя последва Болд в коридора, а той се опита да затвори голямата врата на стаята колкото се може по-тихо.

— Натъпкана е с лекарства — каза Дафни. — Изтощението също си казва думата, но според мен дял има и това, че тя определено не желае да си припомни и отново да преживее нападението.

— Тя е ужасена — каза Болд, облекчен, че бяха излезли от стаята. — И има всички причини да се чувства така. Разбираш това, нали? — добави той.

— Нямаше нужда толкова да бързаш да си тръгнем.

— Напротив — възрази той.

— Тя може да отговаря на въпроси, Лу. Можем да съставим списък с въпроси и тя може да им отговори! Можем да разпитаме жертвата. Ясно ли ти е това?

— Слушай, няма нужда чак толкова да се палиш! — възропта Болд.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — попита Дафни.

Тя раздразнено скръсти ръце, за да се предпази от хладния въздух в коридора.

— Нищо не е наред — отговори Болд. Студът, който го сковаваше, нямаше нищо общо с термостатите. — И тя. И това място. — Като посочи назад към стаята, той продължи: — Само чифт очи, Дафни. Това е всичко, което е останало от нея.

— Ситуацията е отвратителна — въздъхна Болд.

— Стачката ли имаш пред вид или случая с Мария? — попита Лиз.

— И двете — отговори той.

От нападението над Санчес бяха изминали близо двадесет часа. Нямаше арести. Нямаше заподозрени. Болд се страхуваше, че случаят ще се превърне в поредната черна дупка.

Кухнята на семейство Болд представляваше нагледно потвърждение на закона за хаоса, истинска студия в областта на произволно разхвърляните предмети: остатъци от вечеря, чинии, тенджери и тигани, пластмасови играчки, осеяли пода като трасе с препятствия, стол, бебешко столче с регулируема височина, изцапани подложки за чинии… До вратата на килера беше разлято нещо лепкаво. Откъм задната веранда дори имаше пътечка от кал и камъчета въпреки изтривалката пред вратата. Болд стоеше пред мивката, с ръце, потопени до лактите във водата от мръсните съдове.

Обикновено до девет часа успяваха да пооправят кухнята — само единият, или като си помагаха взаимно — но през последните няколко часа бяха заети с дъщеря им Сара, която беше получила стомашно разстройство. Най-накрая и двете деца бяха заспали и двамата с Лиз се бяха заловили да почистят и разтребят кухнята.

— Няма ли да спре това куче! — ядоса се Болд. — Изобщо млъква ли някога?

— Може би съседите нямаше да си купят куче пазач, ако вие, момчета, не бяхте започнали да стачкувате — подразни го Лиз.

Болд изпъшка. Опитът на жена му да се пошегува беше засегнал болното му място.

— Не е стачка, а неявяване на работа поради заболяване — поправи я той.

Лиз се беше заела да подрежда плотовете и кухненската маса, които изглеждаха така, сякаш върху тях се беше вихрила сериозна битка с храна. Болд наблюдаваше отражението й в прозореца над мивката. Според него тя имаше нужда да сложи още десетина килограма. Ракът беше успял да я лиши от тях, както и от косата й. По-голямата част от червената й коса отново беше пораснала, но теглото й все още си оставаше същото. А и косата й не изглеждаше както трябва, защото тя винаги я беше носила по-дълга, отколкото беше сега. Болд се бореше със загорелите по дъното на тенджерата моркови. Кучето не спираше да лае. Ако самият Болд не беше ченге, сигурно щеше да извика някое.