Ридли Пиърсън - Клопка

Болд се втурна през летящата врата. В ушите му отекнаха писъците на жена му. Чу как някаква кола навън потегли с пълна газ. Лиз лежеше на пода в море от счупени стъкла, без да помръдва.

— Не! — изкрещя той и се спусна към нея. Като в просъница чу как едно от децата се събуди с плач.

В очите на Лиз се четеше странна смесица от страх и объркване. Болд нямаше скоро да забрави този поглед. В него сякаш имаше и някакво обвинение.

Той посегна към нея и я обърна по гръб. Ръцете над лактите й кървяха. Лицето й беше одраскано, но за щастие не беше порязано дълбоко. Тя започна да мълви нещо несвързано.

— Ш-ш-ш! — прошепна й той.

— Помислих си, че е бомба — промълви Лиз.

Под нея лежеше тухла. Тя беше боядисана в синьо — като цвета на полицейска униформа.

— Да не би да усещаш, че те хваща грипа? — попита Мак Кришевски.

Болд избута мъжа обратно в стаята, затвори с ритник входната врата, извади пистолета си от кобура и го сложи до някаква купа по боулинг, поставена до имитираща мрамор лампа от формована пластмаса. Жестът ясно показа на Кришевски, че Болд няма намерение да прибягва до оръжие. Но не обещаваше нищо друго.

— Лейтенант? — наперено, но с известна тревога в гласа попита Кришевски.

Макар да не бе виждал никога родителите на Харолд „Мак“ Кришевски, Болд бе убеден, че той прилича повече на майка си — ирландка по рождение, отколкото на баща си, който беше поляк. Капилярите по бузите на Кришевски бяха избухнали в заплетен лабиринт от червени паяжини. Носът му, с лепкава, пореста повърхност, приличаше на изсъхнала есенна кратуна, лепната върху лицето. Рижата му коса, сресана несръчно напред, безуспешно се опитваше да прикрие петното плешивина, така че когато върху нея падаше силна светлина отгоре, сенките върху кожата на главата му приличаха на драскотини от котешки нокти. Зъбите му издаваха заклет пушач, а многобройните гънки под брадичката — на човек, който редовно преяжда или се налива с бира. Мъж в началото на петдесетте, той носеше немачкаемата си риза с разкопчано на врата копче, а излинелият му потник безуспешно се опитваше да скрие косматите му гърди.

— Много добре знаеш, че щом искаш да се срещнеш с мен — заяви Кришевски, като се опита да звучи спокойно, но очевидно бе смутен от погледа на Болд, вперен в него, — трябва да съобщиш предварително.

— Жена ми се хвърли върху това. В първия момент решила, че е бомба — прекъсна го Болд и хвърли синята тухла в центъра на стаята. — Изпонаряза си ръцете върху счупените стъкла. Току-що се върнахме от болницата, където я зашиха.

Болд беше убеден, че като президент на Организацията на полицейските служители Кришевски е отговорен не само за масовото неявяване на работа на колегите му, но и за тази проклета синя тухла.

— Младежки вандализъм — спокойно каза Кришевски. — Учудващо е как хлапетата се развилняват, когато полицаите по улиците намалеят.

От погледа на Болд не убягна самоуверената усмивка на Кришевски и стоманения блясък в очите му. Мъжът приличаше на обучено куче пазач. В стаята миришеше на застоял цигарен дим, чесън и алкохол, и на Болд му се догади. Преди две години, по време на подготовката за избор на ръководство на Организацията, Кришевски нагло беше отправил неоправдани критики по адрес на Болд и неговия отдел в опит да обрисува „Убийства“ като бастион на закостенялостта, който се нуждае от основно прочистване. Кришевски не беше отправил преки обвинения, но беше прекрачил допустимата граница. Всъщност, обтегнатите отношения между двамата водеха началото си отпреди двадесет години, по времето, когато Болд беше определен за повишение, а Кришевски не. Явно старите рани продължаваха да го измъчват. Болд не хранеше никакви съмнения, че този човек беше наредил да хвърлят синята тухла в дома му, не хранеше никакви съмнения, че собственият му избор за мишена е бил колкото стратегия на Организацията, толкова и израз на лично отмъщение.

Организацията на полицейските служители беше основана в края на петдесетте години, за да представя полицаите в преговорите по трудовите им договори и да осигурява правна защита на всеки полицай, който се нуждае от такава. Организацията действаше от името на целия персонал с чин по-нисък от лейтенант, което означаваше по-голямата част от хиляда и двестате полицаи от Сиатълското полицейско управление. Административните чинове — лейтенант, капитан и по-нагоре — чийто брой беше по-малък от сто, бяха представлявани от отделен управленски екип, което на практика разделяше униформените полицаи от белите якички. Участието в организацията на теория беше доброволно, но почти всеки полицай членуваше в нея, както и повечето от детективите. Ръководителите й се избираха от собствената й членска маса — полицаи на активна служба.