Ридли Пиърсън - Клопка

— Хей? — най-сетне тихо подвикна тя, неспособно повече да се сдържа. — Кира?

Щом се обади, шумът горе спря. Въпреки всичко Кати пое към стълбището, решение, за което по-късно напразно щеше да търси логично обяснение.

Тя стигна до горната площадка, тласкана от нахлулия в кръвта й адреналин. Погледна към коридора, а след това обратно към стълбите. Почувства се притисната до стената и в същото време оголена отвсякъде. Стълбите изведнъж й се видяха така невероятно дълги .

Не се чуваше никакъв звук. Обхвана я паника. Искаше й се да побегне, но остана на място, замръзнала от страх. Нападнатата полицейска служителка, за която бяха съобщили в новините, живеела сама в квартал на сравнително заможни семейства. Ами ако нападателят действаше по един и същи начин?

Отвори уста да извика, но не успя да издаде никакъв звук. Страхът вече беше сковал гърдите й.

Тя така и не разбра откъде се появи неканеният гост. Той сякаш изникна пред нея — тъмна размазана сянка, която се движеше с невероятна скорост. Кати почувства болезнен удар в центъра на гърдите, точно където беше онази тежест. Тя полетя във въздуха, размахала ръце и крака, надолу към стълбите, падна по гръб и започна да се премята. Главата й се удряше в дървените стъпала, сякаш някой я налагаше с бухалка. Болката беше нетърпима. Обгърна я гъста мъгла и разбра, че ще изгуби съзнание. В този миг се стовари тежко на площадката. Същата тъмна сянка прелетя над нея. Кати усети топлина между краката си и разбра, че се е напикала.

Болката все така продължаваше да пронизва тялото й. Страхът безмилостно я беше сграбчил в лапите си. Студена непрогледна тъмнина, лишена от светлина и звук.

Моля те, Господи, не! — беше последната мисъл на Кати Кавамото, преди да изгуби съзнание.

— Кой е тоз? — попита хлапето. Беше с бръсната глава и татуиран дракон под лявото ухо.

Безочливите му приказки, както и целият му вид допълнително дразнеха Болд, който не беше свикнал с чужди стаи за разпит. Тухлената сграда на полицейския участък в Северния район му напомняше на преустроена фабрика за лед, макар че преди това в нея се беше помещавало начално училище. Дафни се беше присъединила към него не само защото играеше жизненоважна за всеки разпит роля, а и защото някои от отговорите, ако разбира се получеха такива, можеха да бъдат пряко свързани с нейния случай: Мария Санчес.

Болд се вгледа в белезниците на хлапето и си помисли, че те бяха само първата брънка в бъдещата дълга верига от влизания и излизания от затвора. Той не смяташе за нужно да обяснява на заподозрения кой е и да удостоява с отговор въпросите на един доказан изнасилвач. Но преценката на Дафни явно се различаваше от неговата, защото тя веднага отговори на хлапето.

— Това е детективът, открил Лиан Кармайкъл в мазето, където си я зарязал. Сама. Гладна. С разрязано дъно на бикините, през което многократно си я насилвал. Това е мъжът, развързал връзките за обувки от китките и глезените й. Мъжът, почистил урината и изпражненията, преди да пристигне линейката. Мъжът, опитал се да приласкае момичето с ужасени очи, което излязло да купи печено пиле, но повече не се върнало вкъщи.

— На тез сълзливи приказки отдавна им мина модата, сладурано — каза хлапето с влажни очи и лъснали от слюнка устни. На лявата си вежда имаше малка сребърна обеца.

Дафни се запита дали Лиан Кармайкъл щеше да си спомни за нея.

Болд приближи до масата, където седеше хлапето. Видът му беше заплашителен. Той едва сдържаше яростта си. Хлапето искаше да си даде вид, че не му пука от мъжа, но изцъклените му очи непрекъснато се стрелкаха към Болд, като на нервен шофьор, който непрестанно поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Това е мъжът, който би искал да остане насаме с теб за няколко минути — продължи Дафни. — Да ти свали белезниците. Да застанете един срещу друг. Говорихме си за това, докато идвахме насам. Той, разбира се, няма да има тази възможност. Но се утешава с мисълта, че достатъчно дълго е работил в полицията, за да знае кои от арестуваните се радват на специално… внимание… от страна на други мъже. Достатъчно дълго, за да се утешава с мисълта, че ще те изнасилват нощ след нощ, анално, орално — ще те изнасилват, докато започнеш да кървиш, ще те изнасилват, докато вече няма да можеш да поемеш дори глътка вода. Ще те изпратят в лечебницата, където санитарите ще знаят какво си направил на малката Лиан — и ще направят всичко възможно да те излекуват както трябва. След което, разбира се, ще те изпратят обратно в ареста за поредния меден месец. И всичко това ще стане, преди да те затворят в голямата къща, където ще прекараш остатъка от живота си — който, по всяка вероятност няма да е много дълъг, като имам пред вид, че изнасилвачите на деца обикновено не доживяват до дълбока старост — зад решетките.