Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Просто не вярвам на мъжете, които уреждат тайни срещи, дори и ако обещават да продадат важна информация.

— Ако аз бях преминала през всичко, през което премина ти… — каза Мелиса.

Преди година Стиви бе преследвана в продължение на около три месеца. Щом частната охранителна фирма, която телевизията нае, най-накрая хвана мъжа, се оказа, че той има досие за сексуален тормоз, изнасилване и отвличане, макар и неосъден.

Сервитьорката ги прекъсна, предлагайки им прясна димяща течност в бамбуков съд. Мелиса учтиво отказа. Извади стенографски бележник от чантичката си и го сложи върху бялата покривка на масата. Всичко трябва да си е на мястото: такава си е Мелиса.

— Е? — попита китайката.

— Той твърди, че има информация за този контейнер, който извадиха на брега. Ти обичаш такива зъбати истории. Няма да е документално, но…

— Виж какво, съгласна съм. При свободната практика взимаш, каквото ти дадат.

— Не че не съм ти предлагала да ти уредя работа в канала.

— Не че не си ми предлагала — повтори Мелиса, — но когато аз заслужа работа в канала, ще е съвсем различно. — Бяха го обсъждали десетки пъти. — Отраснахме в една къща. Прекарвахме си заедно почивните дни и ваканциите.

— Нашите ваканции — прекъсна я Стиви.

— Но ако използваш известността си, за да ми намериш работа…

— Много добре те разбирам.

— Дори това тук — каза Мелиса, сочейки ресторанта, — ме кара да се чувствам потисната.

— Идеална си за тази работа. Ти си китайка и си на свободна практика. Ако този тъпчо наистина има някаква ценна информация, кой по-добре от теб би разнищил историята? — Стиви добави: — Освен това, какъв добър повод да се осребри един обяд в телевизията!

Мелиса се усмихна и кимна. После стана сериозна и каза:

— Правиш всичко това заради мен. Не отричай! Само да можех да ти се отплатя за една десета от услугите, които си ми правила…

— Каква е ползата от каквото и да било, ако не го използваш? Това са моите петнадесет минутки слава. Когато дойдат твоите, а те ще дойдат, разчитам да не ме забравиш.

— Няма начин.

— Не казвай така. Твоите продукции са най-добрите. Ще видиш. Една история като тази… ако информацията се окаже заслужаваща внимание… Това ще те изкара напред, ще промени всичко.

— Дъхът ми секва.

Мъжът, когото очакваха, още с пристигането си се открои от останалите. Той бе с кавказки произход. Оплешивяващ, дебел, с нос и бузи на алкохолик, с евтино и грозно яке. Под старомодно дългите бакенбарди и по червендалестия врат бяха избили капки пот. Той претърси с поглед ресторанта, беше малко объркан, докато накрая откри Стиви. Тя му направи знак и той седна при тях, предпазливо поглеждайки към Мелиса. Обърна се към Стиви:

— Изглеждаш по-различно, отколкото по телевизията.

— Ти ми се обади — каза Стиви. Новодошлият не беше от мъжете, с които Стиви би искала да обядва, затова си поръча чай с лед с надеждата срещата да приключи колкото може по-скоро.

— Дали е заради очите? Или заради косата? Не знам. — Той избърса челото си с ресторантската салфетка и се огледа за сервитьор. Поръча си Кейп Код, водка, сок от боровинки и също отказа предложението за храна.

Мелиса използва китайския си, за да помоли да ги оставят сами, като отново отказа предложената напитка.

— Гледам те всяка вечер. Новините. — Той заговорнически понижи тон. — Мислех, че ще говоря с теб, нали разбираш? — И отново хвърли поглед на Мелиса.

— Тя работи с мен — поясни Стиви. — Да говорим за това, което можеш да предложиш.

— Аз съм щатски ревизор.

— Мислех, че става дума за Кинг Каунти — поправи го тя.

— Щатски. Преглеждам инвентаризациите на половин дузина щатски агенции, всичко — от пътни маркери, до… де да знам… факс машини.

— Колко вълнуващо — прекъсна го Стиви.

— Слушаме ви — вметна Мелиса и потупа Стиви по панталона.

— Това е дълга история — отвърна той.

— Значи сигурно трябва да я чуем — окуражи го Мелиса.

Той докосна ръката на Стиви и тя инстинктивно се отдръпна.

— Може би съм се обадил не на когото трябва — каза той.

— Може би — съгласи се Стиви. — Докосни ме още веднъж и ще ти натъпча устата с черен пипер.

— Никога не съм го правил. Никога не съм се заигравал с пресата. Чувствам се неловко — извини се той.

— Значи броите пътните маркери на полицията. — Стиви се отърси от уплахата си. — Харесвате ли си работата?

— Какво друго броите, господин… — попита Мелиса, опитвайки се да измъкне от него името му.