Ридли Пиърсън: Първата жертва

— Нямат нужда от мен — обясни Дафни.

— А аз имам — отвърна Лиз и потъна в мълчание, с което едновременно обърка и заинтригува Дафни.

Собственикът на клуба, Беър Беринсън пусна уредбата и след секунди рок музиката се сблъска с настроението, оставено от пианото на Болд.

— Той не разбира — каза Лиз на Дафни. Имаше предвид Болд. — Молитвите. Не може да приеме, че бях излекувана от нещо извън болницата.

— От произхода му е — каза Дафни, нелепо опитвайки се да обясни на една жена поведението на съпруга й. — Ако не беше станал следовател, щеше да е лаборант. Нали знаеш?

— Да, зная — съгласи се Лиз. — Но има и нещо друго. Въобще не ме оставя да му обясня. Това направо го влудява.

— Той се радва, че си добре, както и да е станало това.

— Просто не вярва. Говорил ли ти е нещо за това?

— Не — излъга Дафни. Едно време те с Болд бяха нещо повече от приятели, но само за малко. Беше се научила да пази по-дълбокото приятелство, което ги свързваше сега.

— Нищо не казва — продължи Лиз, — поне не директно, но аз зная, че очаква нещо да се случи. Не че го иска, не казвам такова нещо! Разбира се, че не! Но той просто не вярва в това. За него е неубедително, че с молитви… че бог може да има такава сила… че може да има такива последствия… — Тя подреди празните чаши на масата, за да ги вземе сервитьорката.

— Да, той просто не вярва — повтори Лиз и погледна към вратата, като че той все още беше там.

— Искаш ли да поговоря с него за това? — предложи Дафни.

— Това не е нещо, което може да бъде пробутано.

— Може би има нужда да го чуе от още някой — предположи Дафни.

— Трябва да го чуе отвътре, Дафни. Това е единственият начин, по който може да стане, единственият, който може да даде ефект. Особено при него.

Лиз хвана Дафни за ръката и я стисна.

Дафни почувства студените пръсти на тази жена, хванали нейната топла длан, и си помисли колко бързо се променят нещата. Имаше един период, в който тя се молеше Лиз да напусне съпруга си, сега пък се молеше Лиз да оживее.

— Ти си изключителна жена — каза тя и тръпки побиха цялото й тяло.

Болд се наслаждаваше на празнотата на пристанището през нощта, на широките улици, на изоставените складове. Огромни товарни кранове се извисяваха по цялото крайбрежие, силуетите им се открояваха на фона на сивите облаци и напомняха на Болд построените от лего конструкции на сина му, които в момента обитаваха далечния ъгъл на хола им. Августовският ветрец, топъл и наситен със солени капки, накара всички от екипа да примижат. Късо подстриганата коса на Болд не се връзваше особено с иначе професорския му вид — смачкани сиво-кафяви панталони, любимото му вълнено сако, износено до протриване на лактите и по ръба на ръкавите. Мощната му брадичка и изправена стойка издаваха в него енергичен и делови човек. Малко са хората, които биха му досаждали, ако е вглъбен. Той заслужено се ползваше с уважението на всички, които работеха с него, благодарение на вниманието му към подробностите и строгото спазване на закона. Мнозина от колегите му проповядваха същото, но малцина изпълняваха. От време на време той говореше по семинари и конференции на служителите на закона за ролята на свидетелите на убийства. „Жертвата говори“ бе темата на беседата му, която бе напечатана и публикувана в Интернет.

Сега Болд мърмореше на Ла Моя за това, колко време бреговата охрана не може да извади един контейнер. Писъците и крясъците продължаваха. Търпението на Болд се изчерпваше.

През последните седем години Ла Моя бе непрекъснато до Болд, работеше в сянката му, учеше се всеки миг, и после израсна така, че не само му отне нашивките, а също и бюрото и кабинета му. Ла Моя носеше дънките си изгладени, ризите — скърцащи от чистота, каубойските му ботуши блестяха и прическата му винаги бе перфектна. Внимаваше по-малко в това, което Болд му казва, и повече да не изцапа чисто новите си обувки, които струваха месечна заплата. Солта наистина го побъркваше. Той непрекъснато се повдигаше на пръсти.

— Тази вечер пианото звучеше чудесно — каза Ла Моя.

— Четки ли ми правиш? — попита Болд. — Какво се опитваш да направиш, Джон?

— Опитвам се да си опазя обувките сухи — призна Ла Моя.

— Излизай оттам тогава. Аз ще покривам. — Тъй като бе лейтенант, от Болд не се изискваше да взима активно участие в акцията. Чисто технически случаят бе на Ла Моя. Той го водеше, макар и под неотстъпното наблюдение на Болд.

— Поли е в задръстване. Няма да успее да дойде. Имаме нужда от теб.