Пиер Рей - Аут

Ландо, на когото нищо фалическо не беше чуждо, слушаше тези истории с отворена уста, без да знае къде свършва измислицата и къде започва истината.

— Искаш да кажеш, че братята ти се нараняват с бръснач?

Инес протегна ръка и взе една мандарина от чинията, която лежеше върху панталона му на мокета.

— Точно така.

— Трябва да си откачен… — въздъхна Ландо. — Истински диваци!

Той погледна с крайчеца на окото огромното тяло на своята любовница. Боса, тя беше горе-долу на една височина с него, което му спестяваше изтръпването на коленете, когато правеха любов изправени. През двата сезона, когато беше професионален футболист, той рядко беше срещал мъже с неговата височина и се обърна към нея:

— Ти си около един и осемдесет, нали?

— Да.

— Интересно, въпреки височината не приличаш на жираф!

Тя му хвърли полузабавен, полупрезрителен поглед.

— Всичко е относително, нещастни ми Ландо. В моята страна дори с твоите габарити ще изглеждаш късичък.

Тя произхождаше от Бурунди, от града Бужумбура. Твърде често с крайчеца на шоколадовите си пръсти, завършващи с кървавочервени нокти, тя му показваше на картата точното място: абстрактна точка за Ландо, някаква плюнка на муха на границата между Кения, Конго, Уганда и Танзания.

— А тази река до твоето селце — показваше Ландо една синя черта върху охреножълтата повърхност. — Голяма ли е?

— Нищо особено… Хиляда километра дълга и сто широка. Нарича се Танганайка.

— Ти се шегуваш, нали?

— Съвсем не.

Нейното истинско име беше Кибондо, принцеса Кибондо. С тези хора кой може да знае?… Тя му беше разказала, че преди да пристигне в Швейцария, била кръстена Инес от един италиански модист. В Рим беше манекен звезда, но реномето й се простираше до Лондон, Париж и Ню Йорк, където заплащаха фотосеансите й с огромни суми. Тя беше толкова представителна, че си позволяваше да носи десетсантиметрови токове. Никога не оставаше незабелязана! Никога ироничен нюанс не се появяваше в поглъщащите я погледи. Само учудваща адмирация като към нещо непознато, което идва от някаква друга планета и не се помества в нито един от съществуващите естетически канони — просто друго нещо!

Ландо прокара ръка по безкрайното голо бедро, гладко като камък, милван от морето хиляди години, с цвят на горещ бронз, мускулесто и парещо под неговата длан. Той признаваше в себе си със смущение, че е горд, задето е издържан от такова създание — не че собствените доходи не му стигаха, напротив, те покриваха напълно разходите му и доста нещо оставаше — просто — въпрос на принцип. Парите и подаръците, с които тя го отрупваше, откакто бе започнала да проституира, му бяха давани с кралски жест. Без сервилност, без задължение, без нужда — просто защото тя желаеше да го прави. Защото това й доставяше удоволствие.

Тя нежно махна ръката му от бедрото си.

— Няма време. Имам среща в седем.

— Твоето старче?…

— Когато застанем един срещу друг, той едва ми стига до гърдите.

— А когато сте легнали?

— В леглото сме равни. Или почти…

— Остави го да поблее малко.

— Не, той е маниак на точността. Когато работя, винаги държа да бъда навреме.

Тя се сгъна в кръста, после се протегна като котка и се прозя. Ландо беше смутен от широките лилави монети, заграждащи върховете на острите й гърди. Той настоя:

— Само за минута… Искаш ли?

Какъв срам! Той, мъжът, чиято благосклонност беше считана като дар за всяко женско същество, беше пренебрегнат от някаква негърка, решаваща вместо него дали е съгласна или не! Тя го погледна замислено:

— Като бял ти не правиш съвсем зле любов…

— Предпочиташ да съм черен?

— Не е важен цветът, Ландо…

— Тогава какво?

— Това, което имаш под панталона.

Ландо се сви. Той се гордееше със своите атрибути, обожавани от всички жени, които беше изоставил разбити, изтощени, остарели изведнъж, само след няколко сеанса любов от високо качество. Но Инес въпреки сигурността му, че може да задоволи която и да е жена, успяваше да посее съмнение в смутената му душа. Първата нощ, след като я бе обладал пет пъти в разстояние на осем часа и като очакваше някакъв окуражителен коментар от нейна страна, той я бе попитал, за да наруши мълчанието:

— Доволна ли си?

— Не беше лошо…

— Как така „не беше лошо“?!?

Той имаше чувството, че е изсмукан. Трябваха му най-малко десет години сън, за да се възстанови, а тя беше поклатила глава и беше промълвила с половин уста: