Пиер Рей - Аут

Омер почака излизането му, за да застане пред прозореца. Животът му минаваше в срещи с подобни типове. Закъснялата любов на застаряващите красавци към техните секретарки беше неизчерпаем източник на неприятности за честните банкери. Както по-голямата част от своите сънародници, Клопе имаше най-високо мнение за професията си. Това не беше нито занаят, нито служба, а едно истинско посвещаване, една религия, чиито жреци бяха той и достойните му колеги. Парите изискваха уважение, за тях се говорете шепнешком, както на Бог в един храм. Да се манипулират, да се управляват, да се насочват, да се множат, да се преброяват и пак да се преброяват, тези неща бяха свети, достойни само за хора с висок морал. Този храм никога не се разтваряше за парвенюта със съмнителни източници на забогатяване въпреки идиотщините, разпространявани по света за Швейцария. Някои сили искаха да я направят сейф на планетата, довереник на свалените чрез държавни преврати диктатори, данъчен рай за мултимилионерите с един крак в гроба. Като се вземеше предвид количеството на сключените договори, се виждаше, че се случват и недоразумения. Периодично се изкарваха на бял свят историите за еврейските богатства, които все още не можеха да достигнат до законните им собственици въпреки отдавнашното завършване на военните действия. Тези авоари, пласирани в номерирани сметки в момент, когато заплахите на Хитлер принуждаваха собствениците да се поставят в безопасност, бяха често обект на съдебни дела. Някои от тях траеха още с останалите живи от концентрационните лагери или с наследниците на загиналите. Аферата Трухильо също даде повод за контра реклама. Къде бяха изчезнали петстотинте милиона в долари, злато и друга валута, които синът на ексдиктатора беше донесъл в Женева и които правителството на Доминиканската република все още се опитваше да си възвърне? Или военното съкровище на ФЛН — петдесет милиона швейцарски франка, чиито лихви след 1962 година бяха значителни и които след смъртта на Мохамед Кидер никой не можеше да открие? Парадоксално, но тези неприятни случайности бяха другото лице на главното правило — мълчанието, наложено при всички видове банкови операции на нивото на институция, която предвиждаше законът за банките и спестовните каси — член 47, който всеки банкер, достоен за това име, трябваше да носи непрекъснато в сърцето си:

„Този, който в качеството си на член на един орган, на временен чиновник, на ликвидатор или комисар на банка, или член на една ревизираща институция, или член на наблюдателния корпус на банките, открие тайна, която му е поверена в качеството му на служител, този, който принуди друг да наруши професионалната тайна, ще бъде наказан с шест месеца затвор и глоба от 50 000 швейцарски франка. Нарушението на тайната е наказуемо, даже след напускането на дадената служба или след пенсионирането на дадената личност.“

За съжаление, ако съществува морал пред закона, няма морал пред парите. Кой може да се похвали, че знае откъде идват поверените му суми? Защо парите, които са вечни, трябва да издадат тайните си пред настроенията на историята, пред конвулсиите на политиката, ефимерни и променливи като въображението на хората. В замяна това мълчание никога не се нарушава, за да се покажат направените услуги на свалените правителства и диктатори. Тайно Омер Клопе страдаше, че мотивите на по-високостоящите не се разбират правилно, че тайната не позволяваше да се дадат необходимите обяснения.

Както по-голямата част от своите колеги, той финансираше петте ръкава на църквата, хвърляйки манна върху конгреганисти, методисти, реформисти, баптисти и лютеранци, макар че самият той принадлежеше към ръкава на Улрик Цвингли, един от най-взискателните проповедници на калвинизма. Когато работите вървяха добре, а те вървяха от ден на ден все по-добре, той поддържаше душата си с щедри дарения на абатствата, на представителите на синодалните общества, без да скъпи времето си за една добра дума или да коментира изискванията на „Обществото на християнската религия“ на Жан Калвин, на Библията или на „Декалога“ пред вярващите, изисквания строги, но свети, от които Омер черпеше науката за морала.

Разбира се, че толкова щедрост изискваше някакви компенсации от частно естество, за което не беше нужно благоволението на институциите, семейството, морала и професионалните задължения. Когато човек достигне зрялата възраст и сигурността, че няма да стане жертва на чувствата си, той може да си позволи известни удобства в хармония с личния вкус. Както беше казал преди години един известен негов сънародник — доктор Рейнхард: „Само по себе си никое вещество не е токсично. Само дозата го превръща в отрова“.