Пиер Рей - Аут

Направи наум изчисленията. Беше дал 7 на сто на Волпоне — „Мамма“. Два милиарда с лихва 7 на сто представляват един интерес от 383 561,643 долара на ден, или по-точно 383 562 долара. Същата сума, пласирана с 9 на сто лихва, осигуряваше дневен приход от 493 150 долара и нещо. Чиста печалба за него — 109 588 долара, което не е за пренебрегване дори като джобни разходи за един голям банкер! Към тях се прибавяха, но този път за банковите книги, 0,125 на сто за услугата, което прави точно два милиона и половина долара! Има дни, когато той се чувстваше като галено дете на Господ!

Тъй като Волпоне и пълномощникът все още не бяха дали признаци на живот от предния ден, официалното време беше изтекло, дублирайки сумата от 109 588 долара печалба от предния ден. „Да ми ги остани и още един месец“ — помисли си Клопе, молейки се на някакво неуточнено божество. Той не смееше да споменава името господне, когато ставаше въпрос за долари.

Зад гърба му вратата се отвори с трясък.

— Басирам се, че мислиш за някоя жена!

Омер подскочи като заловен на местопрестъплението.

— Можеш да почукаш, като влизаш!

— Ще кажа на мама!

Младото момиче го прегърна и започна да валсира с него:

— Измислих една забавна игра!

— Разкажи ми… — предпазливо поиска той.

Измислиците на дъщеря му тайно доставяха на Омер удоволствие, макар че понякога бяха опасни. Той със съжаление беше констатирал, че тя има пълна власт над него и че задоволява всичките й капризи.

Може би защото тя беше пълна противоположност на своята майка, а може би заради гъвкавите вълни на тъмночервените коси или на нежния строен силует — как можеше да има например такива дълги бедра с такъв баща като него? Такива смущаващи мъжете виолетови очи, когато втренченият им поглед ставаше внезапно сериозен и се впиваше в техния с ням неизречен въпрос? Защо от всичките си ухажори тя избра човек не от тяхната среда? Бащата на Курт, годеника й, беше касиер в банката му. Вярно, безупречен, но само касиер в продължение на тридесет и пет години. След по-малко от седмица Омер трябваше да танцува с малко привлекателната и мъчно подвижна Уте Хайнц. Тази сватба на дъщеря му, която той искаше да превърне в достойно представяне на притежаваните Гоген и Фрагонар, щеше да бъде помрачена от присъствието на невзрачните родители на зетя. Без да се смятат чудачествата на Ренате по повод брачната церемония, от които тя не искаше да се откаже и за които щеше да се говори дори след триста години, ако се предположеше, че Швейцарската конфедерация щеше да съществува през 2277 година, и с които той се беше съгласил…

— Това е една луда и чудесна игра. Нарича се „летящата манна“!

Между веждите на банкера се появи бръчка.

— Летяща манна?

— По повод Курт и измислените от него теории, че парите са нещо лошо, че развалят хората и тъй нататък.

— Не разбирам…

— Моят бъдещ съпруг също не иска да разбере! Взех самолета, прелетях над Чавена по време на земеделския панаир и бомбардирах града с банкноти! Да беше видял какво чудо…

Тя изпъшка, виждайки трагичния израз на баща си:

— Не прави тези физиономии! Курт трябва да свиква с охолството! За какво може да ни служат парите, ако не можем да се забавляваме с тях?

Пиетро Биаска съжаляваше в живота си само за едно: че баща му почина, без да види неговия триумф. Пиетро дължеше своя успех на стария Джузепе, на съветите му, на упоритостта, с която го караше да изучава профила на обувките, все едно че бяха любимата жена. „Ти ще видиш — каза му той един ден, — това, което сега те отегчава, ще стане причина за забогатяването ти.“ Той имаше право. На четиридесет и осем години Пиетро беше богат, което е нищо, когато си бил гладен в детството. По-важното беше, че е вече известен, уважаван и че продаваше своите произведения на изкуството само на онези, които считаше достойни да бъдат негови клиенти. Канеха го на изложби, коктейли, откривания на фестивали, лицето му беше станало познато на нюйоркското общество. Филмовите звезди го наричаха по име, финансистите го потупваха приятелски по рамото и не беше рядко явление една първостепенна актриса, желаеща да получи услугите му, да предложи в замяна своите.

Тайната на неговия успех лежеше на два фундамента: първо, да продължи развитието на занаята, докато промишлените чудовища могат да съществуват. Второто беше една гениална идея: да отдаде на крака същото внимание, както на ръката. В ателиетата на Биаска не се изработваха обувки, от най-фини кожи се правеха „ръкавици за крака“ според израза, осигурил реномето му. С течение на времето Биаска беше усъвършенствал метода си и магазинът му на Шесто авеню се беше превърнал в частен клуб, в който нито един от членовете му не се опитваше да дискутира невероятните цени, които впрочем Пиетро никога не споменаваше. Когато срамежливо един клиент искаше сметката, той се молеше да не споменава думата „пари“ като пречка за добрия тон.