Пиер Рей - Аут

Усмивката на Биаска не слизаше от матовото му лице и с небрежност споделяше, „че ще се заеме с това по-късно, когато има повече време“. Дори стигаше дотам с кокетниченето си, че трябваха няколко напомняния, преди да спомене стойността на чека.

Любопитно беше, но факт, че никога не искаше открито пари, правеше така, че сметките му да бъдат уреждани до последния цент. Само веднъж една филмова звезда го беше шокирала с изгълтването на голяма доза сънотворно — баща му го беше научил, че никой не бива да си отива от този свят, преди да е уредил дълговете се.

Разочарованието на Биаска беше траяло само три месеца. След като наследството беше уредено, той стана собственик на две разкошни картини на Реноар — напълно автентични — които сега красяха стените на салона за проби над бара, зад който един нает специалист предлагаше услугите си, включително хайвер, на клиентелата му. Вярно е, че цените на обувките му се движеха между петстотин и хиляда долара или повече според фантазията на клиентите, някои от които искаха осемнадесеткаратово злато на закопчалките. Щастлив, обсипан с комплименти, претрупан с приятели, Пиетро си позволяваше висшия лукс да бъде наричан „обущар“. „Аз съм единственият обущар в света, собственик на Реноар“ — обичаше да казва той.

Влизайки в ателието, където един чирак се учеше на тайните на занаята, взимайки мярка на крака на своя другар, Биаска подхвърли:

— Не забравяйте, че линията не означава нищо! Важен е обемът! Винаги си представяйте обема на крака! Мислите ли, че Микеланджело е постъпвал другояче?

Той продължи с достойнство пътя си, спирайки поглед пред етажерките, запълнени с мулажи на краката на неговите клиенти, които се правеха след втората поръчка. Той се обърна към чирака:

— Виждаш ли, тези мулажи са ми по-познати, отколкото лицето на собственика им! Без да гледам, само като ги погаля, мога да кажа на кого принадлежат.

Чиракът се засмя. Ослепителна блондинка с отлично ушита рокля се показа на вратата:

— Синьор Биаска?… (По време на работа Пиетро изискваше да бъде наричан синьор.)

Той направи удивена физиономия.

— Двама господа ви търсят — прибави тя.

Пиетро премина в магазина. Веднага му стана ясно, че това са полицаи, макар че единият имаше доста изискан вид. „Сега, за да си полицай, трябва да си минал през Харвард“ — горчиво си помисли той.

— Господа?

— Господин Биаска — каза изисканият тип, който държеше в ръката си пакет. — Бихме искали да ви зададем един въпрос.

— Стига да мога да ви бъда полезен — отговори Пиетро, докато вторият тип дискретно показваше картата си.

— Можете ли по обувката да идентифицирате един от клиентите си?

— Ако е от моя магазин, разбира се!

— От вашия магазин е.

Полицаят махна кърпата, която скриваше обувката.

Биаска дори не я взе в ръка.

— Принадлежи на моя приятел Дженко Волпоне! — натърти на думата „приятел“.

Сякаш ударени от електрически ток, полицаите размениха учудени погледи. Първият преглътна:

— Кое име споменахте?

— Волпоне. Дженко Волпоне! — повтори Пиетро настоятелно, съзнавайки, че между тези нещастници и него магическото име отваряше пропаст.

— Сигурен ли сте, господин Биаска?

— Аз обувам моя приятел Волпоне повече от десет години — каза гордо той. — Тези обувки му бяха направени преди по-малко от три месеца. Мога дори да ви кажа… — Лицето му издаваше мъката от споделянето на професионална тайна.

— Кажете, господин Биаска.

— Измислих начин да повдигна токовете на височина два сантиметра, докато на външен вид те са само четири. Ако желаете да видите краката му?

— Краката му?

— Искам да кажа, мулажа на краката му. В моето ателие има две хиляди и шестстотин калъпа. Хиляда и триста леви и хиляда и триста десни.

— Няма ли между тях еднокраки? — не можа да се въздържи по-ниският от полицаите.

Колегата му го прекъсна:

— Сигурен ли сте?

— Залагам главата си? Но защо…

— Благодарим ви, господин Биаска. Ще си позволим да ви обезпокоим отново след един час.

Те изчезнаха със своя пакет. Биаска ги видя да се побутват един друг в стремежа си да прекосят по-скоро прага на магазина. Какво означаваше това? Как обувката на великия Дженко Волпоне бе попаднала в ръцете на полицията?

Завладян от безпокойство, Биаска се отправи бързо към бюрото си, отвори широко вратата, хлопна я след себе си и се втурна към телефона.

Когато стрелката на часовника достигна цифрата 7, Омер Клопе натисна бутона на лежащия в джоба му електронен комутатор. Служебната врата се отвори сама. Оттук всяка сутрин точно в осем и тридесет влизаха чиновниците на Трейд Цюрих Банк. Доколкото паметта не е изневерявала на швейцарците, досега нито една банка не е била обирана в Конфедерацията. Къде щяха да се скрият крадците? Тук цялата общественост беше готова незабавно да се отзове в помощ на полицията. Как щяха да се измъкнат от страната, дори да се допусне, че успеят да отворят сейфовете? На практика това беше невъзможно. Отсъствието на прецедент не пречеше на финансовите учреждения да бдят над сигурността на своето злато, на тайните и на паричните суми, чрез най-модерните безотказни новости в електрониката. В Берн, Женева, Лозана, във Фрибур и Цюрих предприятията, специализирани в протекцията на банки, правеха състояния. Най-модерните изобретения, минали през лабораторни изпитания, бяха периодично предлагани и демонстрирани от специалисти.