Пиер Рей - Аут

Притежаваща силна интуиция, за да не разбере, че това е единственият рядък и окончателен момент, тя беше попитала весело:

— Какъв вид книга търсите?

Произнасяйки тези думи, Анджела не преставаше да мисли, че никога не беше срещала мъж от подобна порода. Атлетичен, елегантен, с израз на хищник; от него се излъчваше някаква красота като екзотичен парфюм. С усмивка, откриваща две редици блестящи зъби, той беше отговорил:

— Съществува ли при вас някакъв наръчник с рецепта как да се отърва от двама досадници?

— Но тук е философска библиотека.

— Има ли някаква задна врата?

Тя му я беше показала. Преди да се разделят, Итало я хвана за ръката:

— Благодаря.

Тъй като тя не бързаше да измъкне своята, той беше прибавил:

— Ако нямате ангажимент тази вечер, искате ли да вечеряме заедно?

Съществуват моменти, които никога не се повтарят. Трябва да се отговори да или не, веднага.

— Да — беше промълвила тя.

— Ще ви взема оттук в осем. Окей?

Петдесет и осем дни по-късно те се венчаха в Ню Йорк, прекъсвайки по този начин докторската й дисертация по английска филология. В продължение на много часове тя се опитваше да му обясни в какво се е състояла тезата й, но сега, след шест месеца брак, все още не беше разбрала точно с какво се занимава той. На всички въпроси Итало беше отговарял със смях:

— Семейни работи… Помагам на брат си Дженко. Поработваме… Продаваме плодове и зеленчуци…

Парите, които той пръскаше с шепи, и луксозният апартамент, в който живееха, я караха често да се замисля върху професията на Итало.

— Анджела, кара миа 1 1 Скъпа моя (ит.). — Б.пр. , повтори още веднъж… — каза той.

Странно, но връзката между Насау и САЩ беше добра. Когато разбра за какво става дума, той се затресе от смях, мускулестият стомах се разтърсваше от конвулсии, а показалецът му машинално галеше белега от един заблуден куршум, получен в Порто Рико.

Но Анджела продължи с обезпокоен тон:

— Ти трябва да ме изслушаш, Итало! Те казват, че е спешно и не търпи отлагане!

— Ти как си представяш, аз… Да се обадя на полицията?

Идеята му се видя толкова смешна, че той отново избухна в смях.

— Казаха ли ти защо трябва да им се обадя?

— Не. Не искаха да ми кажат нищо друго! Трябва незабавно да се свържеш с комисариата на Шесто авеню…

Итало изпъшка отново: той, Бебе Волпоне, да се свързва с тези селяни в униформа!

— Каза ли им къде съм?

— Не, не! Казах им, че не знам нищо…

— Слушай, скъпа, аз съм в банята… Гроги съм…

Отстраненото момиче се появи на прага на банята, повдигайки многозначително гърдите си с ръце. Итало й махна да чака в другата стая. Където и да се появеше, хората от фамилията му приготвяха посрещане, щедро гарнирано с гърди и задници. На шега той и хората му бяха кръстили любовта с проститутките „приспивателно“. Неговата виталност беше такава, че от физическа гледна точка имаше винаги нужда от „приспивателно“. Разбира се, в неговите очи това ни най-малко не се считаше за изневяра спрямо Анджела. Да прекараш няколко часа с една от тия крави…

— Анджела, моля те, трябва да се преоблека… Имам делова среща.

Той пусна машинално топчето, задвижвайки рулетката с пръст, избирайки наум числото 9.

— Итало, моля те! Трябва да се обадиш! Видях ги, не се шегуват!

— Ти си ги видяла? — задави се Волпоне.

— Те бяха у дома… Какво от това?

— Ти си ги оставила да влязат! В моя дом?

— Бебе, какво трябваше да направя?

Топчето след дълго лутане се реши на 31 и се спря на него.

— По дяволите — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Добре, ще им се обадя!… Ще ти позвъня…

Той затвори, изплакна си тялото, сложи хавлията, дръпна от пурата, глътна малко уиски и набра осмицата, за да получи телефонистката.

— Тук е 1003 стая. Дайте ми Ню Йорк! Искам комисариата на Шесто авеню…

Влезе в стаята. Момичето по корем върху леглото прие мечтателно изражение на лицето. Итало я плесна по задника, забелязвайки с удоволствие как в същия момент по кожата се появява отпечатъкът на пръстите му.

— Причини ми болка! — укори го тя.

— Как се казваш?

— Ти си лош, няма да ти кажа!

— Много важно! Хайде, мръснице, започвай! Заеми се с мен!

Тя се обърна по гръб.

— Не е ли по-добре първо ти да се погрижиш за мен?

Телефонът иззвъня. Тя взе чашата му и я поднесе към устните си.

— Комисариатът на Шесто авеню?… Как мога да знам. Вие сте поръчали на жена ми да се свържа с вас! — Той се прегърби леко. — Итало Волпоне… да… добре…