Пиер Рей - Аут

— Спешно и лично, този господин казва, че е „Мамма“… — каза телефонистката. — Да ви свържа ли?

— Прехвърлете разговора при мен.

Чу се щракане и в разстояние на две секунди банкерът чуваше в слушалката нечие учестено дишане. Инстинктивно Клопе застана нащрек. Дългата практика го беше надарила с шесто чувство. Той надушваше безпогрешно съмнителните точки, понякога по цифрите, понякога по интонацията, по лицето на събеседника си, разтревожен понякога от едно потрепване на клепача или от един нервен тик, недоловим за никой друг, освен за него.

— Ало…

— Ало… господин Клопе?

— На телефона.

— Мамма.

Не беше гласът на Дженко Волпоне. Не можеше да бъде друг, освен пълномощника му, малкият хилав О’Брайън. Любопитно: Волпоне беше уточнил, че лично той ще телефонира. Омер предпазливо потвърди присъствието си:

— Слушам ви.

— Знаете ли кой съм?

— Да.

— Направете трансфера, както сме се договорили.

— Отлично.

— С едно малко изменение.

Ръката на Клопе, която държеше слушалката, конвулсивно се присви. Той не беше сгрешил. Във въздуха се носеше фалш.

— Каква промяна?

— В направлението на фондовете.

— Къде трябва да ги адресирам?

— Централна банка Женева. Веднага!

— Неприятно.

— Пардон?

Клопе усети отново учестеното дишане на О’Брайън.

— Казвам, че е неприятно. Не мога да извърша това прехвърляне без писменото нареждане на някого от вас двамата.

— Но защо? Ние бързаме! Нали бяхме се договорили…

Клопе каза студено:

— Нашите уговорки могат да бъдат в сила само ако клаузите на сключения договор са спазени. Вие искате да промените първоначално уговореното направление.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Една формалност, която ще ви отнеме не повече от минута. Просто имам нужда от вашия подпис.

— Но аз не съм в Швейцария!

— Съжалявам. Личността, която беше с вас, тук ли е още?

Късо суетене на другия край на жицата:

— Не вярвам. Би трябвало да е на път да се присъедини към мен.

Омер усети, че адвокатът лъже. Главната негова задача беше да закриля своите клиенти. Макар че в този случай нямаше никаква видима причина за неговите съмнения, Клопе реши, че трябва да печели време. Не беше такъв човек, че да изтърве два милиарда долара на вятъра, без да вземе елементарни предпазни мерки. Последва леко отстъпление:

— Разбирам много добре положението. Пратете ми нареждане, подписано от вашата ръка, и то ще бъде незабавно изпълнено.

— Повтарям ви, че това е спешно! — изкрещя О’Брайън.

— Писмото ще пристигне за 48 часа.

— Но това е много време!

Последва няколко секунди мълчание.

О’Брайън поднови разговора с глас, контролиран с усилие:

— Вижте… Като се има предвид спешността… Вие никак не ме улеснявате. Моят клиент ще бъде недоволен.

— Вярвайте ми, господине, че съжалявам. Но нямам никакъв друг начин.

— Добре! Пристигам с първия самолет! Тази вечер ще бъда при вас!

— Тази вечер? Откъде се обаждате?

— От Насау.

— Колко е часът при вас?

— Обяд.

— Знаете ли, господине, че в Цюрих е деветнадесет часът и това, че още съм в бюрото си, е изключение?

— Господин Клопе — изръмжа О’Брайън, — за една сделка от такъв обем денят и нощта не са от значение!

— Не мислете така, господине. Аз имам свои задължения за тази вечер.

— Не можете ли да ме приемете по-късно?

— Банката е затворена до утре сутринта, осем и тридесет. Дори да имате веднага полет, не мога да ви приема извън работното време на моето учреждение.

— Но през нощта!… През нощта… Става въпрос за една минута, за един обикновен подпис! Позволете ми да настоя!

— Нощта, господине, не е за работа. Имам навик никога да не лягам след двадесет и три часа. Съжалявам.

— Ще бъда при вас утре сутринта — съгласи се О’Брайън с отчаяние в гласа.

— Още веднъж хиляди извинения. Чакам ви.

Омер Клопе положи слушалката, завладян внезапно от непреодолимото желание да си измие зъбите.

Влизайки в комисариата, носовете на тримата адвокати се наостриха. Миришеше на крака, пот, стари сандвичи и бира. Двамата негри полицаи сякаш не ги забелязваха. Единият чукаше с един пръст на стара пишеща машина, а другият, прав пред решетката на предварителния арест, с ръце зад гърба, смеейки се, слушаше псувните, с които го обсипваше затворената там проститутка. В дъното някакъв скитник преживяше изпитото вино, пуфтейки шумно.

— Моля ви!… — подхвърли презрително Джони Кайеф.

Той беше направил две крачки напред, докато неговите колеги, Хюберт Мърдл и Честър Хенли, придружаваха Итало Волпоне. Кайеф, Мърдл и Хенли бяха най-скъпите адвокати в Ню Йорк. Според клиента времето им се оценяваше между петстотин и хиляда долара на час. Разбира се, този ценоразпис не важеше за Синдиката, който им отпускаше годишно възнаграждение, достатъчно голямо, за да може всеки от тях да зареже работата си при най-малкия жест от негова страна.