Пиер Рей - Аут

Беше натъпкан с примери. Един ден, след като беше пил, сподели недоволството си с бъдещия тъст: „Дори да сте с искрени намерения, дори да проповядвате доброто, вие сте гангрена за обществото, вие го разлагате!“

Клопе го беше погледнал със строг израз, както се гледат лудите, и Ренате беше изкрещяла доволно. После го беше завела в стаята си. Там той беше започнал едно блестящо изказване, с което доказваше, че Швейцария чрез своите хранителни концерни, своите банки и претендирания неутралитет носи отговорността за всички световни катастрофи, от смъртта на Алиенде до икономическото задушаване на народните републики чрез глад, войни, трафик на оръжия, контрабанда на валута и подкрепа на диктаторите по света. Ренате, която го беше слушала внимателно до този момент, наблюдавайки го лакомо, беше промърморила: „Да, малки мой Курт, да… Ти имаш право… Да правим любов сега!“.

Както обикновено, инициативата беше у нея. Той беше изтърпял. Мърморейки и ръмжейки, но изтърпял. Както обикновено.

— Курт, не мога да затворя ципа на роклята си. Ще ми помогнеш ли?

Беше седнала на леглото. Дреболията от Баленсиага, която я обгръщаше, струваше толкова, колкото един миньор от Колумбия не можеше да спечели за двадесет години. Той се опита несръчно да й помогне.

— Не мога.

— Добре че никога не съм ти давала възможност да ме събличаш! Щях все още да съм девствена, нещастни ми Курт. Мануела!…

Тя отново извика:

— Мануела!… Какво ли прави? Тази глупачка е в любовен екстаз! Гаджето й събира богатство в Ботсуана, в диамантените мини.

— И тя работи като камериерка?

— Истината е, че той е там само от три месеца.

— Той е собственик на мини?

— Дълбае. Португалец е. Като нея. Запалил се от някаква малка обява и изчезнал. Като се върне богат, ще се ожени за нея, ще й направи единадесет деца и ще я затвори вкъщи. Какво да се прави, тя обича своя Хулио. Докато го чака, е загубена за мен. Когато се любеха, всичко свършваше за десет минути, а сега дните й минават в четене на писмата му. Мануела!

— Мадам?

Тя се беше появила, дребна, почти слабовата, с къси коси, черни очи и престилка върху корема, почти красива, с нещо детско, първобитно и наивно в изражението на лицето.

— В Ботсуана ли бяхте, скъпа?

Лицето на Мануела засия. Тя често се доверяваше на господарката си. Ренате Клопе беше винаги готова да изслуша сърдечните тайни на другите. Тя й даваше добри съвети, закръгляваше щедро края на месеца и я третираше повече като приятелка, отколкото като прислужница. Мануела я обожаваше — нали тя позволяваше още когато Хулио беше шофьор с ливрея в Цюрих, да се срещат в нейната стая.

— С какво мога да ви помогна?

— Курт се опита да ме изнасили. Този идиот заклещи ципа на роклята ми. Можете ли да го поправите?

Пуфтейки от смях, Мануела бързо се справи със задачата. Ренате потърси Курт с очи в огледалото: голямото дете се правеше, че гледа през прозореца, за да не го видят, че се е изчервил!

— Този изгнил червенокос ирландец, това мръсно полицейско лайно! Той умираше от кеф! Един Волпоне в бюрото му! Дженко никога няма да ми прости това!

Юделман смутено наведе очи. Итало му говореше, сякаш тази история с крака не съществуваше. Всеки път, когато се опитваше да се върне на темата, по-малкият Волпоне сменяше незабавно плочата.

— Обезпокоен съм, Итало, много съм обезпокоен… Въпреки проведеното търсене в Швейцария брат ти е изчезнал безследно. Не мисли, че искам да играя ролята на грачещия гарван, но ако този крак…

— Млъквай! Не е негов, казвам ти! Ти мислиш ли, че Дженко е такъв глупак, че да се спъне под един влак?

Хапейки устни, Моше Юделман промърмори:

— А ако някой му е помогнал?

Итало го хвана внезапно за реверите и го фиксира няколко секунди.

— Казвам ти, че не е той! Направил е отскок до Италия, за да скочи на някоя мръсница! Да не мислиш, че не познавам брат си!

Юделман не можеше да приеме всичко това на вяра. Работата беше доста сериозна. Имаше нужда от увереност. Той повика горещо цялата си смелост, тъй като беше един от малкото, които познаваха сляпата, дива и разрушителна реакция на Итало Волпоне.

— Не се ядосвай, Бебе, и ме изслушай… Ти знаеш, че аз съм консилиере на твоята фамилия повече от десет години. Дженко оплаквал ли се е някога от моите съвети?

— Ох! Спри!

— Отговори ми само на един въпрос, на един-единствен!…

— Изплюй камъчето!

— Ако действително е кракът на Цу Дженко, можеш ли да го познаеш?