Пиер Рей - Аут

— Е, ще ни вземат ли отпечатъците? — попита тихо човекът с кутията, придружавайки въпроса с втори ритник, който не достигна целта си, но засегна Пиетро болезнено в областта на слабините.

Той се опита да се съпротивлява:

— Не зная кои сте, нито кой е бил достатъчно луд да ви изпрати, но ще платите скъпо за това!

Нов ритник.

— Ще се размърдаш ли, или трябва да те носим?

— Името Цу Дженко Волпоне говори ли ви нещо? — опита Биаска последната си карта.

Човекът, който беше откъснал жиците, се приближи към него:

— Виж какво, старче, тъй като много ходих пеша, обувките ми се напрашиха. Не искаш ли да ги излъскаш?

Той постави крака си върху пачка банкноти, останала върху касата.

— Хайде, лъскай!

Тъй като Биаска не се помръдваше, бандитът му адресира юмрук в зъбите. След това без злоба откъсна голямо парче от деколтето на касиерката, което изпращя като оръдие в настъпилата мъртвешка тишина. После го подаде на Пиетро:

— Лъскай!

За да придаде повече тежест на думите си, той насочи към слепоочието му своя харингтън-ричардсън, калибър 22. С очи, пълни с ярост и страх, Биаска пое парчето плат и го прекара по обувките с шестсантиметрови токове. „Обувки на парвеню!“ — не се стърпя да си помисли той въпреки сериозността на положението.

— Търкай по-силно! На колене! Ще вършиш по-добре работата, ако патъкът ми е пред мутрата ти! Искам да блести!

Пиетро коленичи и затърка кожата.

— Стига толкоз! — намеси се „цигуларят“ след няколко секунди. — Ела да вземеш и нашите мерки!

Една клиентка, решила да се възползва от хипнозата на присъстващите, се насочи към вратата.

— Аз само минавах оттук. Нямам нищо общо с вашите работи. Искам да изляза!

— Шшт, шшт — просъска човекът с колта.

С върха на оръжието си той й показа къде да застане.

— Мога ли поне да знам какво искате от мен? — запита Биаска, когото страхът завладяваше все повече.

— Вече ти казахме. Патъците. Тръгвай!

— Хей! — подхвърли останалият до вратата бандит. — Ще затваряме ли?

Мъжът, който беше накарал Биаска да коленичи, се обърна към касиерката:

— Пусни пердетата на витрината.

Ужасена, тя напусна мястото си, опитвайки се да закрие с две ръце разкъсаното деколте, от което се подаваше едрата й гръд.

Той й напомни:

— Не забравяй да залепиш това — подаде й табелката, която измъкна от джоба си.

Тя я разтвори и всички можаха да прочетат написаното: „Затворено поради ремонт“. Другите двама побутнаха Биаска към задното помещение на магазина. При влизането им никой от работниците не се помръдна, което не попречи на шефа им да забележи:

— Не се опитвайте да ме защитавате! Те са въоръжени!

— Това какво е? — попита „цигуларят“, посочвайки стотиците мулажи, подредени по стелажите.

Неговият колега беше останал до вратата, „покривайки“ с пистолета си десетина ококорени и изплашени обущари.

— Мулажите на моите клиенти — каза Биаска. — Сега можете ли да ми обясните…

— Донеси ми един!

Пиетро изпълни нареждането. Разглеждайки го, бандитът запита:

— От какво са направени?

— Две хиляди и шестстотин от гипс — послушно отговори Биаска.

— Защо е написано тук: „Пол Нюман“?

— Защото това е неговият отпечатък.

— Хе — подсвирна бандитът с възхищение, — не може да се каже, че обуваш бедняци!

Пиетро повдигна неразбиращо рамене:

— Слушайте, на какво играете?

— Ти и ти! — заповяда „цигуларят“, посочвайки с показалец двама от чираците. — Взимайте тези пръчки там и свалете всички тези „крака“ на земята!

— Ах! Не! — изкрещя Биаска. — Вие нямате право!

С две крачки този, който го бе накарал да му лъска обувките, се намери при него. С удар на ръкохватката на пистолета му разкъса бузата.

— Не правете това… Те са целият ми капитал…

— Какво чакате? — викна заплашително „цигуларят“.

С върха на прътовете чираците започнаха да разчистват лавиците. Гипсовите калъпи се сгромолясваха на пода със звук на строшени гърнета.

— Помогнете им, вие останалите!

Останалите се включиха в работа, обръщайки глава, за да не виждат сълзите и кръвта по бузите на техния господар.

— Сега тъпчете! Строшете всичко! Останала е една там, горе! Смъкнете я!

Най-възрастният обущар се намеси:

— Тази не! Това е на Мерилин!

— Мерилин? Ти се шегуваш!

— Моля ви!

— Запази я твоята Мерилин! И без това там, където е, тя няма нужда от нови обувки. Тъпчете! Трошете!

С лице, скрито в дланите си, Биаска гледаше шокиран как сътрудниците му, неговите деца, мачкат единствените калъпи, които бяха създали богатството му и за възстановяването на които щяха да минат години — ако му подаряха живота.