Пиер Рей - Аут

Моше автоматично изключи от съучастничество в това евентуално престъпление фамилията Габелоти. Нейният капо, дон Еторе, не беше такъв идиот, че да премине в атака, преди да е завършила деликатната банкова игра, която щеше да се разиграе в следващите дни. Освен това въпросите около заместването на дон Волпоне щяха да бъдат толкова решителни, че неминуемо щяха да повлекат намесата на всемогъщата „Комисионе“.

За момента никой в Синдиката нямаше интерес да наруши крехкия мир, установен по всеобщо споразумение от три години насам. Всичко се знаеше от Габелоти. Освен това той прекрасно разбираше, че по-високостоящите му закрилници никога нямаше да му простят запалването на нова война между двете фамилии, от която никой нямаше да има полза. Значи оставаше О’Брайън.

Юделман го считаше за достатъчно ненормален, за да допусне, че ще може да сложи ръка върху парите на Синдиката, без да остави кожата си, макар че това означаваше толкова сигурна смърт, както ако беше си теглил сам куршум в главата. За нещастие Моше беше човекът, успял да убеди Волпоне и Габелоти в необходимостта от това временно обединяване с цел уникалната банкова операция. Значи той беше в дъното на това съгласие, което вследствие лудостта на един безотговорен тип рискуваше да се превърне във водопад от убийства.

Тази перспектива толкова го отчая, че за малко да нареди на шофьора си да го откара при Габелоти. Защо не? Щеше да му довери съмненията си чистосърдечно, да го попита дали знае къде се намира О’Брайън и дали притежава номера на общата им сметка. Ако Габелоти схванеше същността на тази му постъпка, щеше да е достатъчно благоразумен да телефонира в Швейцария, за да се увери, че двата милиарда не са сменили мястото си.

После се отказа от това намерение. Неговото положение на консилиере на фамилията Волпоне щеше незабавно да го превърне в съмнителен. Еторе беше предпазлив и недоверчив. Трябваше да изчака най-напред новини от Итало, да се увери, че на дон Дженко се е случило най-лошото. Винаги ще има време за нови решения… Ако фондовете не са излетели от банката…

Моше помисли със съжаление, че ако Габелоти нямаше такъв страх от летенето със самолет, щеше лично да отиде в Цюрих с Волпоне и да раздели с него общата им тайна. О’Брайън никога нямаше да бъде в течение на операцията „Аут“. Той, Юделман, щеше да триумфира. Итало Волпоне нямаше да бъде пуснат на свобода, като самотен хищник, способен на всички възможни гафове от гордост. По-малкият Волпоне никога не взимаше мнение от когото и да е, преди да премине в действие. Само респектиращият страх от неговия по-голям брат му беше попречил до този момент да извърши непоправимото. Той мечтаеше само за насилие, готов да използва и най-малкия повод, за да изрови брадвата на войната и да уреди проблема, който достатъчно дълго според него бе противопоставял собствения му план на този на Габелоти.

С голям труд Моше беше успял да го убеди да вземе със себе си двама телохранители. Не за да го пазят от други, а от самия него. Юделман достатъчно дълго беше инструктирал Фолко Мори и Пиетро Белинцона как да се справят с лудостите на Итало. Всичко това беше толкова отчайващо…

Когато колата спря пред жилището му, той беше толкова погълнат от тези черни мисли, че не забеляза вратата, която с респект му беше отворил шофьорът.

Ако предчувствието не го лъжеше, върху целия свят щяха скоро да се стоварят сериозни неприятности.

— Влезте, скъпи приятелю, влезте…

Омер Клопе стисна приятелски ръката на посетителя, който беше около четиридесетгодишен мъж с младежки вид въпреки бялата подстригана съвсем късо коса.

— Добре ли пътувахте?

— Отлично, благодаря.

— Мога ли да ви предложа нещо? Едно уиски?

— С удоволствие.

Омер свали от етажерката две сребърни чаши.

— Седнете. За дълго ли сте в Цюрих?

— Заминавам за Детройт след три часа.

— Но това е безсмислено. Надявах се да вечеряме заедно.

Клопе измъкна от чекмеджето шише мастило „Уотърман“, развъртя капачката и напълни чашите със светло мастило.

— Не се безпокойте — каза, усмихвайки се той. — Дори швейцарците не пият мастило. Това е ирландски мидълтън, тридесетгодишен. Опитайте…

Човекът с белите коси предпазливо помириса течността. Той се наричаше Мелвин Бост и управляваше административните служби на „Континентал Мотор Карс“, един завод за автомобили, създаден в навечерието на последната война. Едмон-Люсиен Клопе, баща на Омер и внук на основателя на Трейд Цюрих Банк, Оноре Клопе, беше участвал във финансирането на фирмата от нейното създаване.