Пиер Рей - Аут

Омер Клопе не беше чакал да му напомнят за този афоризъм на Парацелс, за да умее да стане от масата, преди да се е натъпкал с храна, да изпуши една пура на ден, една-единствена, но „Пънч Кулебрас“ — производство на Давидов — и да предложи на тялото си епизодични удоволствия, които вече не получаваше от съпругата си, Химене Клопе.

Той знаеше мярката: винаги в мир със съвестта си, утешен при липсата на личен чар, при наличието на тлъстото тяло, на плешивия череп и късите крака, наясно с мисълта, че парите са вълшебна компенсация на липсата на чар, дух, лекота и красота, от които Всемогъщият го беше лишил. В замяна на това Омер притежаваше толкова безупречно обществено положение, че някои от неговите сътрудници по време на публикациите на годишния баланс, свидетели на безкрайните му усмивки, го счетоха за изкуствено раздухано. Той полагаше изключителни грижи и любов за зъбите си и без да се притеснява, посещаваше два пъти седмично най-известния цюрихски стоматолог, доктор Щрол, за да не допусне риск от инфекция вследствие на миенето, и никога не използваше една четка за зъби повече от веднъж. Резервите му бяха неизчерпаеми, от всички видове и форми, нюансите на които бяха неразбираеми за един профан: осмоъгълни, във формата на щипки, плоски, остри с десет косъма, твърди и меки, от найлон и животински косъм, с регулираща струя на водата, за да се предпазва от кариес, най-големия неприятел на зъбите. Но за какво да си отваря устата и пред кого? Чековата му книжка, социалното му положение и връзки отваряха сейфове и бедра по-добре от най-големия мошеник и най-рафинирания Дон Жуан.

Толкова по-просто беше да плащаш, вместо да се харесваш! Омер беше на петдесет и две години — възраст, когато вече не се задават въпроси относно събитията в света, а простичко се приемат светските удоволствия.

Времето, което вървеше бързо, беше както никога пари. Предния ден трябваше да повика на помощ цялото си хладнокръвие, за да не се разтрепери пред чудовищността на капитала, който му поверяваше един от неговите клиенти, някакъв итало-американец на име Дженко Волпоне, макар че нюйоркските му кореспонденти съобщиха, че въпреки фасадата същият е един от тайните вождове на Синдиката. Клопе беше класирал сведението в паметта си и мислеше, че го е забравил. Ето че в този ден то се появи на повърхността. Сцената беше пред очите му:

— Какво мога да направя за вас, господин Волпоне?

— Да ми отворите номерирана сметка.

— Не желаете ли да използвате тази, която имате в нашата банка?

— Не.

— Отлично.

— След по-малко от час ще получите съобщение за превод на сумата от вашия клон в Насау, който я получи тази сутрин.

— За каква сума се касае?

— Два милиарда долара.

За да запази спокойствие пред споменаването на тази фантастична цифра, Клопе беше свалил очилата си и си даваше вид, че ги избърсва. Професията го беше привикнала към този род цифри, но когато се касаеше до многобройни групировки от цял един континент. Тук ставаше въпрос за сума, манипулирана от един-единствен човек!

Дженко Волпоне беше добавил тихо:

— Бих искал тази сума да се раздвижи по време на нейния престой у вас.

— Естествено!

— Какъв процент можете да ми предложите?

— Зависи от срока.

— Направете ми изчисление от ден за ден. Ще имате на разположение фондовете най-малко за двадесет и четири часа и най-много за четиридесет и осем.

— Шест процента.

— Седем.

— Лихвата на ден е 6 процента.

— Какво да направя? Аз искам седем.

— Добре. Вашите инструкции за по-нататък?

— Ще ги преведете в Панама, Кемикъл Интер Тръст. За това ще разполагаме с права само ние двамата.

Едва сега Клопе бе забелязал хилавия петдесетгодишен мъж, който придружаваше Волпоне. Волпоне го представи като Мортимър О’Брайън, финансов съветник и пълномощник на неговия съдружник. Естествено, Клопе не беше задал никакъв въпрос относно самоличността на този съдружник. В замяна на това той познаваше репутацията на О’Брайън в международните финансови среди. Изненадваше го само невзрачният му вид.

— Под кое име ще предадете нарежданията си, господин Волпоне?

— „Мамма“.

— Записвам си. Господа, ако обичате да ми дадете образец от подписите си… за „Мамма“, искам да кажа…

— За какво? Ние ще ви дадем инструкции по телефона.

— Просто формалност на вътрешната администрация… — каза Клопе, подавайки им писалка и чист бял лист.

О’Брайън и Волпоне парафираха думата „Мамма“.