Пиер Рей: Аут

— Какво друго? — попита небрежно Карло Бадалето.

Той мразеше Итало и не изпускаше случай, когато би могъл да го предизвика. Пет години по-рано, когато Итало се беше завърнал от Лондон, Бадалето беше член на клана Волпоне. Вместо „добре дошъл“ Карло беше подхвърлил иронично: „Коме ва сперанцариту?“. Това му беше донесло двойно счупване на челюстта и загубата на двата предни зъба, единият от които остана забит в челото на Итало след страхотния удар с глава.

„Сперанцариту“ беше името, използвано в Сицилия за бегълците в чужбина. Ако Итало трябваше да прекара принудително две години в Лондон, всички шефове на големите фамилии от Ню Йорк до западното крайбрежие знаеха, че това е по изричното нареждане на брат му. Цу Дженко Волпоне беше дон и най-малкото движение на веждите му се приемаше за нареждане, което дори Итало не можеше да пренебрегне.

— Нищо — отговори Итало, пронизвайки с поглед Бадалето.

Той би искал да му даде да почувства подчинението, което всеки по-малък брат дължи на по-големия, без последният да прави каквото и да е, за да го наложи. От Итало се страхуваха, но дон Дженко притежаваше нещо повече — той беше уважаван. Неговото спокойствие, усмивката и тихият му глас отлично прикриваха безмилостната му и страшна личност. Итало беше неспособен да сдържа врящия бяс, който го обхващаше понякога без никаква особена причина. Неговите убийствени импулси го подтикваха да задоволява желанията си веднага, независимо дали са от частно, икономическо или интимно естество. Без дар слово, изгарян от чувства, неговата бруталност, когато речите се сменяха с действия, го беше осъдила да вегетира в сянката на брат си във второстепенната роля на „пънк“ — прост изпълнител. Големите от Синдиката се пазеха от неговата липса на хладнокръвие и предпочитанието, което имаше към примитивни и насилствени действия. След Ал Капоне времената се бяха променили, не че насилията бяха намалели, просто тяхното изпълнение се извършваше гъвкаво, замаскирано, чрез посредници, които получаваха своите премии, без да знаят за кого, нито защо изпълняват договора си. Така не съществуваше и най-малката връзка, която можеше да заведе детективите от жертвата до нейния палач: никаква връзка между двамата, значи няма мотив за престъплението. На края на веригата всеки от шефовете „капо“ трябваше да притежава безупречна фасада на човек от бизнеса, за да има възможност да практикува своите занимания, защитен от американската данъчна система. Сега инвестициите на фамилиите представляваха безпогрешната структура на едно многонационално предприятие, управлявано от многобройни юристи, пласиращи огромните печалби от различните изнудвания, шантажи, убийства и разни престъпления от голям мащаб в начинания извън всяко подозрение. Не беше рядко явление печалбите от продажбата на наркотици след един тайнствен и мистериозен кръг да послужат за финансиране на болница за лекуване на наркомани. Всичко това се извършваше с огромна реклама, в присъствието на градската управа, при благословията на властите, благодарността на правителството и обществеността. Цу Дженко Волпоне не правеше изключение от правилата. Неговият мозъчен тръст се състоеше от цвета на големите университети по международно право и той с цената на всичко ангажираше първенците на всеки випуск, компенсирайки в собствените си очи факта, че е бил неграмотен до осемнадесетата си година. Когато се оценяваха достигнатите резултати след създаването на този огромен тръст на престъпното обогатяване, се считаше с пълно основание, че резултатите надминават очакванията.

Моше Юделман взе думата:

— Първата фаза на операцията е завършена. Преди да изтекат три месеца, нашите доходи ще бъдат „пречистени“.

Произхождащ от Бронкс, бедняшкия квартал на Ню Йорк, Юделман беше завършил учението си, задигайки зеленчуци и плодове и играейки на паричните автомати с хулиганите от улицата. За разлика от останалите свои връстници Моше притежаваше божи дар, нямащ равен на себе си: можеше със светкавична бързина да направи преценка на който и да е директор на банка и беше роден с умението да борави с цифри така просто, както другите се бяха появили на белия свят със сини очи. Юделман не търсеше, той намираше. Острото му чувство на финансист се допълваше с възможностите му на търсач. Никое досие, дори и най-сложното, не можеше да му се съпротивлява повече от пет минути. Той незабавно откриваше необходимото, за да заобиколи договора. Било то липсваща запетая или незабележим детайл. Разбира се, всичко това се вършеше, без никой да може да го заподозре в мошеничество или злонамереност. По-добре, отколкото в компютър в главата му бяха класирани доходите на фамилиите съперници от мощното „комисионе“, тази най-висококачествена асоциация, водена от единадесетте „капи“, сред които дон Дженко не беше от последните. Когато Юделман влезе във фамилията, дон Волпоне трябваше да се пребори със своите, за да го наложи.