Пиер Рей - Аут

Две-три хлапета вдигнаха това, което отначало бяха сметнали за рекламни проспекти, повъртяха го предпазливо между пръстите си и се посъветваха с невярващи очи. Дванадесетгодишният син на хлебаря направи извод, който никой не можеше да признае на глас, сякаш хората не вярваха на това, което виждаха. Спъвайки се от вълнение, притиснал към сърцето си купчина банкноти, паднали от небето, младежът крещеше към родителите си, които се бяха появили на прага на магазина, привлечени от шума на самолета:

— Това са пари! Мамо! Татко! Елате бързо! От небето валят банкноти!

Сега и най-предпазливите се почувстваха наелектризирани. Всички се втурнаха между колите с наведени гърбове на фантастичен лов, сред скърцането на спирачки, клетви, съвети, давани от семействата на по-пъргавите им членове, заплахи, протести. Всичко това се оказа покрито от оглушителния шум на отново появилия се самолет. „Чудо! Чудо! — скандираха, кръстейки се, по-възрастните хора. — Манна небесна!“ Дечурлигата, възпирани от по-големите батковци, се опитваха да се катерят по дърветата, чиито клони се бяха покрили внезапно с банкноти. Швейцарски банкноти, красиви и прекрасни банкноти от Швейцарската национална банка, оцветени в бледолилаво, на стойност, варираща между десет и петдесет франка едната. Тук-там по улицата избухнаха първите сбивания.

Ренате изправи самолета и избухна в смях. Гледана отгоре, сцената наподобяваше кокошарник, питомците на който внезапно са овладени от лудост и се щурат насам-нататък в търсене на несъществуващи зрънца.

— Ти си отвратителна! — подхвърли недоволно Курт, викайки с пълни дробове, за да надвика шума на мотора и виенето на вятъра.

За негов най-голям ужас Ренате пусна кормилния лост, за да затвори рязко плексигласовия люк. Самолетът залитна, което усили още повече смеха на Ренате. Тя погледна хитро:

— Не трябваше да ме предизвикваш!

Под тях прелитаха малки зелени долини, хълмове, по които се зеленееха борове.

— Хвани се здраво, ще пикираме! — каза Ренате.

— Ренате! — извика Курт.

Пайперът започна да пада като камък върху избраното като цел кравешко стадо, после сякаш докосна гърбовете на животните, които се разбягаха на всички посоки, преследвани от две огромни кучета. За момент Курт забеляза пастира, който крещеше и замахваше с юмрук към тях. Курт се опита да говори със спокоен глас.

— Какво искаш да докажеш с това?

Играейки на прескочикобила с белите облачета, идващи насреща им, Ренате отговори сериозно:

— Че ти грешиш по всички линии. Че не е честно да представяш желаното за действително. Нали ги видя как тичат и се бият за моите пари? Ти претендираше, че никой няма да се мръдне, че това е деградиране, че това обижда трудещите се маси! Кой имаше право?

Курт се облегна и се направи, че не е чул нищо. Сякаш му се повдигаше. Той се безпокоеше, че предизвиквайки я по този начин, можеше да я накара да превърне самолета или автомобила в „Железница на ужасите“. Ренате имаше недостатък, който беше по-добре никога да не бъде събуждан в определени опасни ситуации. Курт не можеше да забрави ужасния ден, когато, поканени на годишнината на неговия колеж, тя му бе прошепнала на ухото:

— Бас държа, че съседът ми е бръснар и ще обърна чинията със спагети върху ризата му!

Разсеяно или непредпазливо той беше произнесъл „бас“, провокирайки катастрофата. Водопад от доматен сос, стъргано сирене и картофи се бяха излели върху безупречния костюм на неговия колега…

— Ти нищо не казваш?

За да го накаже за мълчанието, тя изправи самолета в свещ, залепвайки го за седалката, в паралелна на хоризонта позиция. После той получи удоволствието да изтърпи няколко „бъчви“, едно ново пикиране, последвано от летене с главата надолу.

Стисна зъби, за да успее да запази контрол над себе си. Ако тази луда не разбиеше самолета в следващите минути, шансът да се намерят в началната точка на пътуването им — Цюрих, беше голям. Цюрих, където след три дни, по-точно на двадесет и шести април, щеше да се състои сватбата им.

Съвсем искрено Заза Фини не можеше да разбере защо нито един продуцент досега не я беше спрял на улицата, за да й предложи доживотен договор за своите филми — тя се считаше за идеална. Никаква сянка, никаква бръчка не засенчваше гладкото й лице, сред което блестяха две очи с кобалтов цвят, намирани от нея за необикновени и мистериозни. Гола пред огледалото, Заза завъртя едно от крилата му, за да може да се възхищава на гърба си, след като се бе наслаждавала на своя профил и анфас. Сякаш бе погълната от хармонията на фината талия и пълните бедра, от гладкостта на кадифената кожа, от тънкостта на глезените и нежната извивка на коленете. Още веднъж тя се запита дали беше постъпила правилно, свързвайки временно съдбата си с този малък и незначителен мъж, под чиито стъпки сякаш никнеше златото. Бяха се запознали по странен начин преди шест месеца… Към обожанието, което й вдъхваше собственото лице, се прибавяше амбицията й да стане актриса. Беше сигурна, че нейната поява на екрана или на сцената ще предизвиква по избор сълзи или смях сред зрителите и ще събужда цялата гама на техните чувства.