Пиер Рей: Аут

От години Морти се беше отказал от всякаква сексуална близост, тъй като от нейната уста се чуваха само съществителното „мигрена“, прилагателното „смешно“, глаголът „плащам“, въпросителното „колко“. Надеждата, че Джудит ще се заинтересува от работата му, от неговите успехи, се оказа напразна. Той разбра, че тя реагираше само на неуспехите му, считайки, че успехите са нещо, което се разбира от само себе си. Бързо се беше зародила една глуха и няма враждебност. Затворена в мислите си, Джудит дори не се оплакваше на глас, задоволявайки се с мимики. И Морти предвидливо започна да пази за себе си своите успехи, тъй като тя щеше да ги превърне веднага в прах с някоя дума или жест. Преди четири години, вече като един от най-известните финансови адвокати в Ню Йорк, му идваше да крещи от радост, когато един ден получи ангажимент от Синдиката. В последната минута, воден от някакво предчувствие, се беше въздържал да го сподели с нея. Във всички случаи това ново споразумение нямаше нищо да промени — поне за момента — в отношенията му с Джудит.

Нейните гардероби бяха претъпкани с кожени палта, чекмеджетата преливаха от бижута, сякаш тези многочислени подаръци можеха да хвърлят мост между техните крехки отношения и да заместят отсъствието на разговори, което разяждаше брачните им връзки.

Името Габелоти беше толкова познато на Джудит, колкото името Кранах за един селски ратай.

Тя запали двадесетата си цигара от сутринта, гасейки клечката в чашата с кафе, поставена върху таблата с едва докосната закуска.

— Заминаваш ли?

— Да.

— Но ти току-що се върна от Европа. О, господи, пак имам мигрена.

— Вземи от твоите хапчета.

— Закъде заминаваш?

Той се изправи стреснат: тя никога не задаваше подобни въпроси, демонстрирайки безразличие към всички негови постъпки. За малко щеше да отговори: „Какво те интересува това?“. Но се сдържа, задоволявайки се да изръмжи:

— В Насау.

Тя изсипа машинално чашката с кафе, както бе пълна догоре с кибритени клечки, в полупълната висока чаша със сок от грейпфрут, после загаси току-що запалената цигара вътре.

— Имаш шанс…

Той я погледна обезпокоен и с облекчение забеляза, че в очите й няма нищо друго, освен обичайната скука.

Подхвърли иронично:

— Ако можеш да се приготвиш за пет минути, ще те взема със себе си.

— Не ставай смешен! Имам мигрена…

Ако само можеше да знае! Този, който за нея си оставаше бедният адвокат от началото на кариерата, който беше принуден едва ли не да проси, за да бъде приет като стажант в кантора! Този, който в мислите й бе импотентен заради нейните забележки и оплаквания! Можеше ли тя да разбере, дори да й бе признал всичко, какво щеше да бъде реализирано? Той се изкашля.

— Добре, хайде сега…

Наведе се над нея, за да я целуне за сбогом, но на половината път се отказа:

— Трябва да тръгвам…

Вместо да изпитва любопитство, патетично и окончателно, както герой от роман, скъсващ с един двадесетгодишен брачен съюз, той не почувства нищо… Морти О’Брайън беше спокоен, както когато се прибираше най-обикновено след работа за вечеря. Мисълта, че нямат деца, го завладя и го успокои. Те нищо не бяха създали, значи той не разрушаваше каквото и да било. Оставяйки я по този начин, Морти всъщност оставяше една прашна част от себе си, споменът за която му напомняше колко дълго бе чакал този момент. Преди да изтекат четиридесет и осем часа, той щеше да бъде с другата. В едно райско място, чието съществуване никой на света не допускаше. Той, Мортимър О’Брайън, щеше да стане най-богатият човек на планетата, богат, колкото нито едно човешко същество никога не е било, богат много повече, отколкото можеше да си представи и най-развинтеният мозък. Когато беше на две крачки от вратата, тя му подхвърли:

— Морти! Когато излизаш, поръчай на Маргарет да ми донесе прясна вода и хапчетата ми.

Той кимна мълчаливо. През ума му мина, че последното, което чува от нея, е думата „хапче“. Обръщайки й гръб, той се засмя. Никога повече нямаше да се видят.

Малкият самолет правеше третия вираж. Той отново пикира към главната улица на Чавена, остави я под корема си, бръснейки покривите, и зави наляво от камбанарията. Всички жители на малкия град, вдигнали глави, забелязаха облак от хартийки да плува по небето, после да прави пируети, падайки бавно към земята. Хартийките падаха върху покривите на автомобилите, по балконите, по тенекиените павилиони на амбулантните търговци сякаш мъртви листа. Беше пладне, пазарът, който ставаше веднъж седмично, привличаше тълпите, а априлският бриз откъм езерото Комо, малко по̀ на юг, принуждаваше местните красавици да извадят роклите си от нафталина.