Пиер Рей - Аут

Една минута се изтърколи. В пустия кабинет нищо не се помръдваше. Магнетофонната лента продължаваше да се върти, дифузирайки музиката на Вивалди. Телефонът звънна десетина пъти, после се умълча.

Омер Клопе леко се раздвижи. Отвори изумено очи, повдигна пръсти към устата си и констатира, че са пълни с кръв.

Поглеждайки надолу, забеляза неподвижното тяло на Аугуст Щрол. Той обходи с поглед стаята и забеляза неподвижното тяло на Ингрид. Престилката й се беше вдигнала нагоре, откривайки нежните форми на бедрата. Тя лежеше напреки пред вратата.

Отказвайки да възприеме станалото за момент, той се изправи, залитайки, използвайки подпорките на фотьойла, като се приближи до едно от огледалата, обковани с бронз. Без да може да се познае, Клопе дълго гледа към човека, който го наблюдаваше от стената. Лицето му беше покрито с кръв, както и салфетката, обвита около врата му. Той видя също как от устата му се стичат широки струйки кръв, рисувайки вертикални линии по брадата му.

Сърцето му биеше като парен чук. Той концентрира остатъка от куража си, за да се убеди в това, което смътно предугаждаше. Клопе отвори уста.

Окървавените му венци представляваха гладка, лишена от релеф повърхност. Сякаш преди сто години той бе седнал с превъзходни зъби в този омразен фотьойл. Сега на тяхно място нямаше нищо. По бузите му потекоха сълзи. Омер се отдръпна зашеметен от огледалото, което отразяваше постигналото го нещастие.

Ингрид беше седнала на килима и го гледаше с разширени от ужас очи. Телефонът иззвъня. С жест на робот, без да обръща внимание на мъжа си, който тихо стенеше, тя вдигна слушалката. Сякаш нищо не бе чула, толкова безизразно беше останало лицето й. Подаде слушалката на банкера. Той машинално я пое. Жестовете на двамата бяха бавни като на забавен филм.

Макар и шокиран, Клопе незабавно позна гласа на другия край на жицата. Той никога нямаше да го забрави — гласът на Итало Волпоне.

— Второ и последно предупреждение… Ако авоарите не бъдат деблокирани преди 13 часа, не отговарям нито за вашия живот, нито за живота на семейството ви.

Клопе нямаше сили да изхрачи голямото парче съсирена кръв, което се беше образувало в устата му. Той го премести с език, мъчейки се да успокои дишането си, и засрича с глас, обезобразен от липсата на зъбите му:

— Пукни!

Това, което се беше случило, надминаваше нейния усет за реалност. Повече от шестнадесет часа тя беше затворена в тази богато обзаведена стая, натъпкана с книги по етажерките покрай стената, със стереоуредба, телевизор, всички видове напитки и най-важното — звънец, на който незабавно се отзоваваше дебела симпатична жена, готова да изпълни и най-малките й желания. Освен най-важното: да разбере защо е тук, при кого и докога.

Анджела се бе опитала да я накара да проговори, но жената отговаряше с усмивки, като истинска няма, задоволявайки се да изпълнява всички желания, отнасящи се до комфорта, тоалетните принадлежности и храната.

Не бяха по-приказливи и двамата мъже, които я бяха отвлекли. Освен две-три фрази, произнесени, преди Анджела да загуби съзнание, те не бяха отваряли уста. Тя смътно се досещаше, че това отвличане е свързано по някакъв начин с мъжа й. Сега съжаляваше, че не го бе разпитала по-подробно за бизнеса му. През целия ден тя се движеше в този миниатюрен затвор напред-назад, констатирайки, че вратата му нямаше дръжка от вътрешната страна, както прозорецът не притежаваше система за отваряне. Лъскавите стъкла пропускаха светлината, но нищо не се виждаше навън.

Освен дебелата жена никой друг не бе влизал при нея. Към три и половина сутринта най-после нещо се случи. След като почука на вратата, в стаята влезе някакъв огромен мъж.

— Идвам да ви поднеса извиненията си за неприятния начин, по който моите служители ви доведоха тук. Имате ли всичко, което ви е необходимо?

— Кой сте вие?

— Приятел на съпруга ви. Даже повече, Итало и аз сме съдружници. Наричам се Еторе Габелоти. Но може би ви събудих?

— Искам да се прибера вкъщи!

— Позволете първо да ви дам едно обяснение. Аз току-що пристигам. Нарежданията ми са зле изтълкувани. Бях предупредил да ви изяснят причините на моята покана.

При друг случай думите му можеха да предизвикат усмивка. Анджела се изправи.

— Покана? Доведоха ме насила с насочен към корема револвер.

— Тези хора вече са наказани. Опитайте се да разберете… Вие знаете, че Итало е в Цюрих във връзка с наша обща работа. След като се случи нещастието с брат му, когото ние всички много уважавахме, стана ясно, че тази смърт може да не е естествена. Итало беше много обезпокоен. Когато научих, че някакви личности, които таят омраза към него и към мен, готвят някакви неприятности по отношение на вашата личност, счетох за необходимо да ви доведа у дома, за да бъдете вън от опасност.