Пиер Рей - Аут

Не мотоциклетът привлече вниманието на Мауро Цилино, а двамата мъже с каски и с кожено облекло, които циркулираха между машината и отворения цяла нощ „Пъб“ петдесетина метра по-далеч.

Мауро Цилино беше „пънк“ във фамилията Габелоти. Той приемаше с безразличие заповеди от тримата „капорежими“ на дон Еторе: Карло Бадалето, Франки Сабатини, Симеоне Феро или в особени случаи лично от самия Томас Мерта, който командваше всички.

Апартаментът на дон Еторе се беше разпрострял на петстотин квадратни метра на осмия етаж. На долния стаж същото пространство беше запазено за прием на посетители, за бюра и квартира на личната охрана на Габелоти. Никой не можеше да проникне на осмия етаж, до който водеше отделен асансьор, без да бъде пропуснат от бдителните командоси. Никой не можеше да влезе, без да бъде обискиран, с изключение на някои редки посетители, като политически личности и адвокати, имащи преки връзки със Синдиката.

Сградата изцяло принадлежеше на една компания за недвижимо имущество, която бе собственост на Габелоти. Томас Мерта бе настоял една от стаите на първия етаж да бъде отделена за непрекъснато наблюдение на централния вход на сградата. По този начин тя беше пазена като крепост. Нищо не можеше да убегне от погледа на наблюдателя на първия етаж, който незабавно съобщаваше за всяко подозрително движение на торпилите от седмия етаж.

Може би за шести път, в разстояние на четири часа от началото на дежурството си, Мауро Цилино видя един от мотоциклетистите да се връща от Пъба и да разменя няколко думи с колегата си, който човъркаше в картера на хондата. Последният се изправи и се насочи към Пъба. Цилино, заинтересуван от тяхното странно движение в пет часа сутринта, реши да предупреди дежурния на седмия етаж. Той не го бе направил до този момент, тъй като бе зает с гледане на уестърни по телевизията, пиейки бира, а най-вече да не бъде смъмрен, че безпокои за дреболии тези от седмия етаж. Вдигайки телефона, Цилино разказа за откритието си и получи в отговор поток от упреци. Не за това, че е съобщил, а за това, че не го е направил по-рано.

— Мануела…

— Госпожица Ренате?

— Защо ли се омъжвам за него?

Пъшкайки, Мануела остави таблата със закуската върху леглото.

— Всяка сутрин ме питате. Отговорът е винаги един и същ.

— Но той не ми харесва — забеляза Ренате, подреждайки косите си. — Аз не го обичам. Имате ли писмо от Хулио днес?

— Още не. Може би след обяд.

— Забравили сте черния пипер.

— Всяка сутрин го забравям.

— Ще ви уволня! Мануела…

— Госпожице?

— Какво му пишете? Във вашите писма…

Мануела се замисли.

— Ами… че ми липсва…

Ренате се запита дали би могла да изпита същото, ако се касае за Курт. Не, това не беше възможно. Никога нямаше да може да напише подобно нещо.

— А той? Какво ви пише?

— Същото… — избухна в смях Мануела.

Ренате се опитваше да разбере какви са връзките, които свързват две същества, когато се обичат. Дали можеха да повтарят едни и същи неща безкрайно число пъти, думи, износени от толкова устни, но желани за ухото на другия, сякаш са съвсем нови.

— Това сигурно е скучно…

— А, не, госпожице! Толкова е хубаво да го знаеш, да си сигурна. Хулио е като мен. Иска да му пиша. Колко е красива роклята ви! То е за днес, нали…

— Да. Днес.

— Каква фантастична сватба…

— Да — намръщи се Ренате. — Ще ми донесете ли черния пипер?

— Това не са полицаи — забеляза Томас Мерта. — Това са торпеда на Волпоне. Сега ще им дадем да разберат, след това, което направиха с Рико Гато.

След апела на Мауро Цилино двамата дежурни командоси дори не трябваше да будят сотокапото. Докато дон Еторе и Анджело Барба си почиваха, Томас Мерта, заедно с Франки Сабатини, Симеоне Феро и Карло Бадалето, бдеше. Два часа и половина преди това, в три часа сутринта, те бяха присъствали с наведени глави на най-фантастичната криза от бяс, която до този момент бе завладявала Еторе Габелоти.

— Фалшив номер! — крещеше донът. — Този гнил боклукчия, това спукано лайно О’Брайън, ми е дал фалшив номер! Той! На мен!

Смръзнали се от страх, тримата лейтенанти и двамата му съветници се молеха кризата да премине по-бързо. В по-особени случаи Габелоти беше способен на всичко, по-специално — да обвинява собствените си хора. В случая Карло Бадалето изигра ролята на жертвената овца.

— Ти искаше да очистиш Юделман! Да застреляш Анджела Волпоне! Нещастен тип! Отвътре съм предаден, от мръсниците, които храня! Знаех си, че Итало е достатъчно тъп, за да се опитва да ме мами! Ако бях ви послушал, трябваше да очистя цялата фамилия Волпоне! Вие сте некадърници! Сега той ще се счита за задължен да отмъсти за отвличането на жена му и задържането на Моше! А в това време двата милиарда ще седят на топло в Швейцария, докато някой тъпак от Секюрити енд Ексчейндж Комишън ги надуши! Докато вие си играете на война, на оловни войничета!