Пиер Рей - Аут

Карло Бадалето има нещастието да вметне забележка:

— Дон Еторе, ако Итало е толкова чист, както казвате, какво прави в Ню Йорк?

Габелоти го погледна с унищожителен израз:

— Затвори своята мръсна кретенска уста!

Увисналите му бузи затрепериха от бяс, когато застана пред своя лейтенант.

— Имаш ли още нещо да кажеш? Чуваш ли? Говори!

Бадалето разбра, че ако отвори устата си, ще умре. Той мъчително поклати с отрицание глава и се примъкна към стената, където започна да съзерцава някаква картина, представляваща докери, разтоварващи цитрусови плодове, като очакваше всеки момент да получи куршум във врата. Преди четири години дон Еторе беше стрелял от упор в един „пънк“, който си бе позволил да се пошегува в момента, в който получаваше мъмрене за лошо свършена работа. Нещастникът с рамо, строшено от куршума, бе имал сили да падне на колене и да целуне ръцете на Габелоти, преди да загуби съзнание и да бъде откаран от колегите си при доктора на фамилията. Само жестът на пълно подчинение му бе спасил живота.

— Ще отида при Анджела Волпоне да се опитам да поправя идиотщините ви!

Еторе бе излязъл като вихрушка с кървясали от ярост и безсъние очи. Неговите лейтенанти се бяха спогледали смутено: беше ли толкова наивен техният дон, за да допусне, че подобно предизвикателство може да бъде измито с добри думи?

— Франки, изкарай буика от гаража — рече Томас. — Ще минеш бързо покрай тях, без да им обръщаш внимание. Щом като се загубиш от погледа им, върни се от другата страна на квартала и паркирай в пресечката, без да угасваш двигателя. Брой седем минути от момента на излизането ти оттук. Симеоне, след шест минути и половина сядай зад волана на понтиака, влез бавно в улицата със запалени фарове, за да те усетят, и карай бързо към тях. Те ще скочат на тяхното дяволско мото и ще избягат. Франки, щом ги видиш, че идват, потегляш и ги премазваш.

Той погледна часовника си.

— Готови! Давай, Франки!

Куинто Фавара се връщаше с бързи крачки от Пъба, стесняван в марша си от облеклото на мотоциклетист. Когато се приближи достатъчно, за да бъде чут от Вито Франчини, подхвърли:

— Свързах се с Висенте! Изчезваме!

Свали забралото на шлема си и прекрачи над седалката. Вито Франчини не загуби нито секунда за обяснения. Той натисна кика на хондата, която незабавно започна да мърка. Тихо амбриране, първа скорост и Вито с леко движение на бедрата освободи стойката. В същия момент Куинто го потупа по рамото. Обръщайки се, Франчини видя, че към тях се движи голяма черна лимузина със запалени фарове. Той се усмихна и подаде газ. Никоя кола на света, та било то и от Формула 1, не можеше да се задържи зад един мощен мотоциклет. Машината практически ги оставяше на едно място. Поне докато достигнеше до скорост двеста километра в час. После всичко се стабилизираше и автомобилът скъсяваше дистанцията. Вито отскубна хондата от място така устремно, че Куинто трябваше да се вкопчи в гърба му, за да не падне. За шест секунди скоростта достигна сто и шестдесет и улицата започна да бяга отстрани като полудял тобоган. Денят щеше да започне след час. По улицата нямаше никакво движение. Франчини с ръмжене премина на четвърта. В същия момент на около осемдесет метра пред себе си, на пресечката, той видя друга кола, която бавно му затваряше пътя.

Беше твърде късно да спре, трябваше да премине. Автомобилът, понтиак купе, стоеше неподвижно, затваряйки четвърт от пътя. Вито разбра маневрата: щом като хондата се опита да премине, автомобилът щеше да напредне и да ги смаже.

За част от секундата мотористът разбра, че единственото спасение е в зигзагообразното движение. Той зави наляво, за да даде вид, че е паднал в клопката. Както се очакваше, понтиакът напредна, за да му затвори пътя. Това и очакваше Вито. Той премина на трета, даде газ докрай и хвърли машината надясно. Вече чувстваше, че е преминал, когато върхът на стойката му закачи крайчеца на бронята на понтиака. Франчини се изви, за да възстанови равновесието. Не му достигна част от секундата. Предното колело закачи тротоара вдясно. Мотоциклетът се подхлъзна и полетя със сто и осемдесет километра в насрещните бетонни стени, които експлодираха в лицата на Франчини и Фавара.

Химене не искаше да споделя страха си с Омер, но колкото повече се приближаваше часът на сватбата, толкова повече той нарастваше. Когато Ренате, смеейки се, сподели с нея начина, по който тя и Курт щяха да напуснат тържеството, Химене изпадна в паника. За да не даде вид, че е старомодна, тя даваше вид, че се съгласява и с най-налудничавите идеи на Ренате. Най-много се страхуваше да не я обявят за неразбираща. После, през нощта, тя сънува кошмари: хеликоптерът издигаше люлката с новобрачните. Те правеха жестове за сбогом към гостите, които аплодираха толкова силно, че покриваха шума на мотора.