Пиер Рей - Аут

Срещата му с Мелвин Бост беше оставила горчив вкус в устата му. Поради слабост или интерес беше отказал да погледне сериозно на положението, създало се в „Континентал Мотор Карс“. Това беше чудовищно, невинни да умират поради икономически интереси. Омер не трябваше да позволи това. Каквото и да струваше, той щеше да даде нареждане всички концесионери да заменят дефектната част в тяхната „Бюти гоуст П9“. Нека после фирмата се сгромоляса, ако такава е била волята божия.

Клопе беше определил срок три години — да привърши замисленото. Той нямаше син, който да го наследи. Ренате не се интересуваше от финанси, а нещастният Курт не беше в състояние да управлява банката. За какво повече да работи? Защо му е този капитал, който е средство сам по себе си, но също и край на всичко? Омер и Химене бяха осигурени до края на дните си. Дори да вършеха лудории, нямаше да успеят да похарчат дори една стотна от това, което притежават.

Марджори го очакваше пред вратите на кабинета му (дали знаеше?).

— Спешно, лично и важно. Личността чака на телефона.

Клопе погледна часовника си: 9 часът 01 минута.

— Така ли? — разсеяно промълви той, вдигайки слушалката.

— Господин Омер Клопе?

— Да.

— Ние не се познаваме, но аз имам сметка при вас.

— Слушам ви.

— Вие вече сте срещали моя довереник, Мортимър О’Брайън.

В главата на Клопе се запали малка червена лампа. Човекът, с когото говореше, не можеше да бъде друг, освен довереника на Филип Диего, съдружникът на Дженко Волпоне, Еторе Габелоти. Незабавно номерът на сметката затанцува пред очите му: 828384, както и кодовото название „Мамма“. Щом се касаеше за сума от два или повече милиона, паметта му работеше сама, без да бъде насилвана.

— Първо ще ви дам номера. След това ще ви помоля да изпълните някои мои нареждания.

— Слушам ви.

— 21877. Кодово название GOD.

Клопе спокойно прие удара, смръщвайки вежди. Значи подозренията към О’Брайън се оказаха основателни. Малкият нечестен човек беше дал фалшив номер на своя господар… Той искрено съжаляваше, че едно човешко същество може да падне толкова ниско. За съжаление Клопе не можеше да помогне на Габелоти, така както и на Волпоне. Гласът му прозвуча студено и официално:

— Съжалявам. Зная за какво говорите.

— Моля? — задави се събеседникът му.

— Информацията ви не отговаря на нищо, съществуващо в нашето учреждение.

— Какви ми ги разправяте? Какво значи това?

— Съжалявам, господине. Имате грешка. Довиждане.

Той затвори и позвъни на Марджори.

— Ако същият човек позвъни, предайте му, че отсъствам.

— Добре, господине.

Тя несръчно излезе от кабинета. Оставаше му три четвърти час, преди да посети зъболекаря. По навик той надраска няколко цифри на парче хартия.

Преди пет дни Дженко Волпоне бе депозирал двата милиарда в Трейд Цюрих Банк. Омер незабавно ги бе предоставил на Йожен Шмеелблинк в Шаан — банкера на банкерите. Тази игра на писаница, напълно легална и банална, му носеше дневна печалба от 109 588 долара. Умножено по пет, това правеше 547 940 долара.

В това състояние на духа той не успя да прогони въпроса, който се появи в мислите му: на кого е изгодно престъплението? Наистина това не го засягаше и ако мозъкът му не бе обременен с други угризения, тези думи никога не биха му дошли наум.

Трябваше със съжаление да констатира, че до този момент престъплението — ако имаше такова — носеше печалба само на него.

Три леки почуквания и едно по-силно и Орландо Барето отвори вратата. Итало Волпоне се промъкна в стаята.

— Къде е тя?

— Заключена в стаята си.

Волпоне влезе при Инес. Тя беше полулегнала върху куп от възглавници до радиатора на парното. Лявата й ръка беше хваната с белезници към радиатора. Тя остави списанието, което държеше, и хвърли безразличен поглед към Итало.

— Знаеш ли да пишеш? — попита грубо той.

Ландо го погледна изненадано. Как можеше да задава такъв въпрос на една жена, която бе следвала три години в университет? Той самият не си беше доспал. Според заповедите на своя патрон Ландо бе заключил Инес, която след случката в дъскорезницата не го бе удостоила нито с поглед, нито с дума, нито с жест. Тя запазваше презрителна, враждебна тишина. Беше договорено, че той ще й предава телефона всеки път, когато я потърсят. Веригата, свързваща ръката й с парното, беше твърде къса, за да може сама да го достигне. Така беше решил Волпоне. Той мислеше, че гигантката трябва да отговаря, за да не събуди подозрение у някой от своите клиенти. Разбира се, Орландо вдигаше слушалката след всяко позвъняване, откривайки по този начин един нов аспект в живота на приятелката си. Момичетата, които разговаряха с нея, разказваха забавни истории, заливайки се от смях. Освен това бяха звънели двама чужденци: германец и италианец. Първият — фотограф, вторият — импресарио. Инес мило бе отказала да позира за списанието „Базаарс“ с бижута за три милиона около шията си. Имаше и няколко изречения, разменени на африкански диалект.