Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Много се обаждаха.

— Кой?

— Сега ли ще им звъниш?

— Не. Само съм любопитен.

— Добре, онзи лейтенант Синкфилд. Той се обажда два пъти. И мистър Артър Дейн позвъни веднъж. Има приятен глас. След това — от твоя запалянковски клуб. Жената на сенатора, мисис Еймс. Някаква друга с малко плачлив глас, която се представи като Глория Пипълс. И накрая мис Кони Мизъл, момичето с атлазения глас.

— Трябва да видиш фигурата й — рекох аз.

— Ако е като гласа й, сигурно пак си влюбен.

— Ще го преживея. Какво им каза?

— Че си в Лос Анжелис, но не знам къде точно, и ако е нещо важно, сигурно биха могли да се свържат с тебе чрез кантората на Франк Сайз. Хайде, идвай в леглото.

— Мислех да си сложа пижамата.

— Няма да ти трябва — рече тя.

Усетих, че има някой. Отворих очи тъкмо навреме да видя ръката с напрегнати и изопнати пръсти, която се насочи право към носа ми. Извърнах глава наляво и пръстите ме пернаха близо до дясното ухо.

— Уанг! — рече Мартин Ръдърфорд Хил вместо добро утро.

— Ей, убиец такъв! — казах аз и се опитах да установя дали съм махмурлия от всичкото вчерашно пиене. Май не съвсем, но почти.

— Дийк! — рече Мартин Ръдърфорд Хил.

— Хей, Сара! — изкрещях аз.

— Какво? — изкрещя тя в отговор от долния етаж.

— Детето проговори.

— Ето, нося ти го — изкрещя тя.

След малко тя влезе с чаша кафе. Подпрях се на възглавницата и го приех с благодарност.

— Искаш ли цигара или пак ще ги отказваш?

— Ще ги откажа другата седмица. В джоба на сакото ми са.

Тя ги намери, сложи една в устата ми и я запали.

— Благодаря — рекох й аз. — Детето каза една дума.

— Истинска ли?

— Каза ми името. Дийк. Кажи пак Дийк, Мартин Ръдърфорд.

— Дийк — рече бързо Мартин Ръдърфорд.

— Виждаш ли?

Тя поклати глава.

— Това го повтаря от цяла седмица.

— Махай се, глупчо — рекох аз. — Ела пак, когато се научиш да казваш Дикейтър.

— След пет години — обади се Сара.

— Колко е часът?

— Десет и нещо.

— Ще работиш ли днес?

Тя поклати глава.

— Днес не.

— Наеми детегледачка, а ние ще излезем да вечеряме навън.

— Божичко, мистър Лукас, цялата съм в очакване. Какъв е поводът?

— Без повод.

— Чудесно — рече тя. — Това е най-добрият повод.

В десет и тридесет — изкъпан, обръснат и облечен — седях на бюрото си в другата спалня, която някога беше мой работен кабинет, а сега делях с Мартин Ръдърфорд. Прозорецът гледаше на изток и слънчева светлина заливаше бюрото ми, което бе обърнато навътре към стаята. Третият квартирант, котаракът Фулиш, се беше свил около телефона. Постарах се да не го обезпокоя, докато набирах номера, който лейтенант Синкфилд беше дал на Сара.

Той бе самата деловитост, когато каза отсечено „лейтенант Синкфилд“ — сякаш бе твърдо решен да оглави сутрешната война срещу престъпността.

След като му съобщих кой съм, рекох:

— Търсил си ме два пъти. Помислих си, че може да е нещо важно.

— И на мене така ми се струваше вчера — каза той. — Днес ми изглежда само малко любопитно.

— Вие там имате ли изобщо навик да обядвате? — рекох аз.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Обядваме най-често в закусвалнята „Шолс“, защото е евтино и са окачили навсякъде онези религиозни сентенции. Носят ни голяма утеха в нашия занаят.

— Имах предвид нещо по-изискано.

— Така се и надявах — отвърна той.

— Какво ще кажеш за „Дюк Зайбъртс“?

— Там е достатъчно изискано.

— По кое време обичаш да се храниш? — попитах го аз.

— Обичам да ям по обяд, нали съм си малко провинциалист.

— Добре, на обяд — рекох аз. — Впрочем не познаваш ли някой от отдел „Убийства“ в Лос Анжелис?

— Познавам един човек там — отвърна той предпазливо, с тон, който не издаваше нищо.

— Да, знаеш ли, струва ми се, че вчера там някой се опита да ме убие и си помислих, че може би твоите приятели ще успеят да разберат кой.

— Шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам.

— Видя ли го?

— Беше „тя“ — рекох аз — и я огледах добре.

— Говори — каза Синкфилд, — ще записвам, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

В единадесет и тридесет същата сутрин хвърлих на бюрото на Франк Сайз отчета си за разходите.

— Най-напред най-важното — рекох аз. Побутнах го към него, обърнат наопаки. Той се намръщи, а сетне си послужи с гумичката на един жълт молив, за да го завърти към себе си. Не мисля, че му се искаше да го пипа.

Прочете го, после бавно вдигна поглед към мене. Върху лицето му беше изписано недоверие. И в очите му имаше недоверие, но пък там винаги си го имаше.