Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Това стана… кога? Преди девет-десет години? — попитах аз.

Той кимна.

— Толкова.

— Познаваш ли детето на Гуен?

— Кони? — рече той. — Как да не познавах Кони. Тя се отбиваше тука всеки следобед към четири, след училище, да види дали майка й е успяла да се домъкне на работа. Към края Гуен беше почнала да си попийва. Кони още ли е във Вашингтон?

— Във Вашингтон е — рекох аз.

— И тя ли е замесена в тая история, дето я разследваш?

— Така изглежда.

Стейси отпи още една глътка от своето „Чивъс Ригъл“.

— Тя идва един-два пъти, като свърши оня колеж в Оукланд.

— „Милс“ ли?

— Да, „Милс“. Идваше тук и можеше да има, когото си ще от заведението. Включително и мене.

— Наистина си я бива — рекох аз.

— Казвам ти каква беше — продължи той. — Това беше най-красивата муцунка, която съм виждал в тоя град, а той не е пълен с грозотии.

— Тука си прав — казах аз.

— И умна беше — рече той. — Много беше чела и животът я беше научил. На такова нещо не се излиза насреща. Добре ли я кара сега?

— Изглежда — отвърнах аз. — Кажи ми нещо за баща й. Казвал се е Франк Мизъл, нали?

— Старият Франк — рече Стейси. — И него не съм виждал с години. Очаквах да го видя на погребението на Гуен, ама не дойде. Може и да не е знаел.

— Тя е починала преди около седем месеца, нали?

— Май толкова. Беше в края на октомври. Оня, дето живееше с нея, дойде тука и така ме изработи, че дявол да го вземе, кво да правя, дадох му някой и друг долар.

— Ти ходи ли на погребението?

Той кимна.

— Да, ходих. Бяхме аз и онуй приятелче, дето ми измъкна парите. Голям нехранимайко. И още трима други. Ама не ги познавах.

— Тя от какво умря?

— От пиене най-вече. Така мисля. Разправяха, че било пневмония, ама кой знай, можеш ли да им вярваш.

— Значи Франк Мизъл не дойде?

— Ъ-хъ. Знаеш ли, той и Гуен живяха заедно, кажи-речи, двайсет години — събраха се няколко години след Втората световна война и бяха заедно допреди седем-осем години. Ей богу, ако въобще някой е отгледал Кони, това е старият Франк. Научи я да свири на пиано и я пребиваше от бой, ако не искаше да ходи на училище. И между нас казано, май старият Франк й посягаше.

— На Кони?

— Да. И беше дяволски строг с нея.

— Чух, че имал и други наклонности.

Стейси ме погледна възмутено.

— Да не би да е престъпление?

— Никъде не пише, че е престъпление.

— Е, старият Франк може и да е бил малко сбъркан, ама с жените му вървеше. Ще ти кажа нещо, за това поне никога не се караха с Гуен. Той си я караше както си иска, Гуен — също, и може и да са падали големи кавги в неделя сутрин, ама не и за това кой с кого се е…

— За какво се караха?

— Заради Кони най-вече — както съм чувал. Старият Франк не можеше да подсигури Кони както трябва. Нали ти казах, мисля, че й посягаше, след като навърши дванайсет-тринайсет години. Купуваше й хубави дрехи, караше я да зубри, даваше й достатъчно пари, та да не се свива пред ония надути копелета в „Холивуд Хай“. И както ти казах, според мене старият Франк я отгледа, ако въобще някой я е отгледал. Гуен пет пари не даваше за Кони.

— Мислиш ли, че Франк наистина й е баща?

Стейси повдигна широките си рамене.

— Кой, по дяволите, знае? Гуен спеше с всички в града. Може да е бил Франк или една дузина други. Е, старият Франк разправяше на всеки, дето искаше да го слуша, че като момче бил изкарал заушки и че никоя жена не можела да забременее от него. Разправяше го наляво и надясно, ама мисля, че лъжеше.

— И не си го виждал наоколо, така ли?

Грамадният мъж поклати няколко пъти глава.

— Все пак не ми се вярва да е в града. Щеше да дойде на погребението на Гуен. Може да свири в някой вертеп във Фриско. Той си беше от там.

— Ще те питам нещо — рекох аз.

— Питай. Какво?

— Откъде знаеш, че Кони е във Вашингтон?

Без да променя позата си, Стейси погледна надясно към вратата, която водеше към улицата.

— Знаеш ли, това е една странна история.

— Защо не налееш по още едно и да ми я разправиш?

Стейси ме погледна.

— Пак ли Франк Сайз черпи?

— Франк Сайз.

Стейси приготви още за пиене, отпи от чашата си и отново се облегна на бара.

— Та както ти казах, това е една странна история. Даже не странна, а малко тъжна.

— А-ха — рекох аз, колкото да покажа, че го слушам с интерес.

— Около две седмици преди да умре Гуен, пристигна тука някаква ужасна стара уличница. Беше някъде по туй време. Нямаше много народ. Какво да ти кажа — истинска вещица. Дебела, червилото й размазано, на бузите й два пръста боя — самата смърт иде насреща ми. Гледам, има нещо познато в нея. Взирам се пак и кого, по дяволите, мислиш, че виждам?