Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

На бара нямаше никого, ала отзад се виждаше някакъв мъж. Стори ми се познат. Беше висок, загорял, с буйна тъмна коса на вълни, която бе започнала красиво да посивява. Имаше интересно, енергично лице, не точно красиво, със странно нежни устни, които не му позволяваха да изглежда груб. Край ъгълчетата на сивите му очи имаше множество бръчици — от смях или взиране. Носеше бяла спортна риза, разкопчана до половината. Гърдите му бяха гъсто обрасли с косми, също започнали да побеляват. Като се приближих към бара, той вдигна поглед, кимна и отново се върна към заниманието си — според мен белеше лимони.

Тогава се сетих къде го бях виждал. Беше най-малко преди десет години и обикновено носеше нещо като каубойско облекло и винаги държеше някакво животинче в ръцете си — младо еленче или сърненце, или малко мече. Ще излезе от някоя гора или ще се покаже иззад някоя скала със зверчето в ръце и първо ще си помислите, че може да е болно или осакатено. После той ще го остави на земята, а камерата ще го проследи, като се втурва, за да иде при майка си, и тогава ще разберете, че не е нито болно, нито сакато. Просто се е било загубило. После камерата ще ви даде отблизо това грубовато, не съвсем сурово лице с изненадващо нежна усмивка, а той ще пъхне цигара в устата си и ще я запали с домакински кибрит, и един глас ще ви каже колко удивително мека и благоуханна е тази цигара.

Наместих се върху едно от столчетата пред барчето. Мъжът остави ножа, с който разрязваше лимоните, избърса ръце в една кърпа и побутна към мене малка салфетка и купичка с фъстъци.

— И с какво ще облекчим душата този следобед? — рече той. Гласът му подхождаше на ръста. Беше дълбок и мек. Никога не беше говорил в онези търговски реклами по телевизията, ала веднъж вече бях чувал този глас — по телефона, когато набрах номера, който Кони Мизъл беше издрънкала.

— Със скоч — рекох аз. — И вода. Нека да е голямо.

— Какъв да бъде скочът?

— „Дюърс“.

Той сръчно приготви питието, поднесе ми го и се върна към своите лимони.

— Търся Стейси — рекох аз.

Мъжът не вдигна поглед.

— Защо?

— Да му задам няколко въпроса.

Той остави ножа, отново се избърса и се облегна върху бара, като обхвана с две ръце раменете си. На лявата си китка носеше широка кожена каишка с три токички.

— Аз съм Стейси — каза той. — Ти кой си?

— Казвам се Лукас. Работя за Франк Сайз.

При последните ми думи той кимна.

— Онзи приятел с рубриката.

— Ъ-хъ.

— Значи си дошъл отдалече.

— Горе-долу.

— Е, и защо такъв като Франк Сайз ще се интересува от такъв като мене?

— Той се интересува от някого, когото може да познаваш. Мога ли да те почерпя едно?

Той се позамисли за момент, хвърли поглед през рамо към един малък електрически часовник и рече:

— Защо не. Ти ли черпиш или Сайз?

— Сайз.

— Тогава ще пийна „Чивъс“ 18 18 „Чивъс Ригъл“ — скъпо шотландско уиски. — Б.пр. .

След като си приготви питието и отпи, той отново се облегна на бара и обхвана с ръце раменете си, а аз взех да се възхищавам на мускулите на голите му силни ръце. Те също бяха обрасли с косми, които още не бяха започнали да побеляват.

— Е? — каза той.

— Гуендолин Рут Симс — рекох аз. — Позната още като Гуен Мизъл.

Той помълча малко, преди да каже:

— Това ме връща години назад.

— Колко?

Той се позамисли.

— Най-малко двайсет. — С дясната си ръка описа полукръг, обхващащ цялото заведение заедно с паркинга. Това беше жест на актьор. — Тя вървеше заедно със заведението, когато го купих преди двайсет години.

— Работеше за тебе?

Той кимна.

— Оставих я. Привличаше клиентите. По онова време беше хубаво парче.

— Колко време работи при тебе?

— Десет, може би единайсет години.

— И после?

— Отиде другаде.

— Защо?

— Когато го купих, това място беше една мръсна дупка. И тия, дето идваха тука, не бяха стока. Разни лесно забогатели типове, разни джебчии — такива се навъртаха тук. Появи ли се някой нов в града, ще пита пиколото къде стават хавите, а оня ще му каже — при Стейси. Такова място беше това, разбираш ме, нали?

— Разбирам — рекох аз.

— Тогава още се снимах във филми, но не много, защото филмовата индустрия взе да залязва, но после дойде онзи договор с телевизията. Реклами на цигари.

— Спомням си — рекох аз.

— Цигарите бяха скапани, но хонорарите си ги биваше. Тъй че оттам падаше по нещо и всичко влагах тука. Преустроих го цялото. Тогава търговията се пооживи и по едно време това беше най-модното заведение… нали разбираш, щото можеха да идват тука и да ме гледат как работя на бара, а после да се приберат вкъщи и да включат телевизора и да ме гледат как пускам на свобода някой малък скункс или нещо такова. Вдигнах цените, наех добър готвач, а джебчиите и нехранимайковците си отидоха. Тук вече не им беше добре. И Гуен си отиде с тях.