Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Не знам — отвърнах аз, тъй като не исках да го разочаровам.

— Самата Гуен. Изглеждаше ужасно. Е, какво пък, дявол да го вземе, някога бяхме добри приятели и нито веднъж не беше бъркала в касата ми, тъй че черпя я аз едно питие — едно двойно, защото се вижда, че няма да й се опре. Лицето й светва малко, ама си е все такава грозна. Да ти настръхне косата. Нямах друга работа, побъбрихме за старото време, накрая тя ме пита дали не искам да й направя една услуга. Помислих си, че иска да ми измъкне някоя двайсетачка, затуй й викам: Разбира се, ще ти направя услуга, стига да мога.

Стейси наведе глава и я поклати едва-едва, сякаш ме можеше да проумее.

— Знаеш ли, Гуен беше, кажи-речи, моя възраст. Четирийсет и седем или четирийсет и осем. Аз си поддържам формата. Бягам по две мили всеки ден по обяд и поработвам в градината. Ама Гуен не мога да я позная, изглежда към шейсет. Една такава раздърпана и носи пазарска чанта, същинска стара повлекана, и без няколко зъба. Казвам ти — истинска вещица. Тъй че й викам: Гуен, кво мога да направя за тебе? А тя бърка в оная пазарска чанта, дето я носи, и изважда някакъв пакет и писмо. Дава ми ги и вика: Ако се случи нещо с мене — вика, — изпрати ги по пощата. А пък аз й викам: Ако се случи какво с тебе? А тя ми отвръща: Ако умра бе, глупако. Е, дявол да го вземе, на никого не му се приказва за умиране, затуй подхвърлям й аз нещо на шега, черпя я още едно, а после тя става и се готви да си върви. Ама спира и ми вика: Знаеш ли, Стейс? Аз я питам какво, а тя ми вика: Знаеш ли, мисля, че не съм била много почтена. После се обръща и си излиза и повече не я видях — освен на погребението, ама и тогава не я видях, щото не отвориха ковчега.

— Хм — рекох аз. — За кого беше писмото?

— Писмото беше до някакъв човек в Лондон, Англия. С много особено име.

— Олтигбе? — попитах аз. — Игнейшъс Олтигбе?

— Да, май така беше. Какво е то, френско ли?

— Африканско — отвърнах аз.

— Сериозно ли говориш? — рече той. — Вярно, Гуен се влачеше с какви ли не.

— А пакетът за кого беше?

— За Кони. Беше адресиран до нея във Вашингтон. Така разбрах, че е там.

— Какъв беше пакетът? — попитах аз.

Той ми показа с ръце.

— Ей толкова голям. Колкото кутия за пури.

— Ти изпрати ли ги?

— Разбира се. Веднага след като оня нехранимайко, дето живееше с Гуен, дойде и ми каза, че е умряла и се опита да ми измъкне някой и друг долар, аз отидох в пощата и ги пуснах. Имаха си марки и всичко.

— Колко тежеше пакетът? Помниш ли?

Той пак сви рамене.

— Не знам. Сигурно колкото кутия с пури.

— Или книга? — рекох аз.

— Да, може би. Във всеки случай към един фунт. — Той ме погледна. — И каква е тая история с Кони? Чак Сайз да се интересува от нея?

— Той смята, че може да се окаже сензация.

— Голяма ли?

— Може би.

— Колко голяма?

— Толкова голяма, че да стигне чак до Сената.

— Сериозна работа. Тя има ли си неприятности?

— Не още.

— Нещо, свързано с пари, а?

— Не е изключено.

— Колко? Приблизително?

— Може да са от порядъка на милиони… възможно е.

Стейси кимна с глава самодоволно.

— Винаги съм го казвал — промърмори той почти на себе си.

— Кое?

— Винаги съм казвал, че с тоя ум и с тая външност един ден Кони ще стигне далече.

Бързо напуснах Лос Анжелис. Не се върнах в мотела, за да си взема костюма и принадлежностите за бръснене. Франк Сайз щеше да ми купи други. От „При Стейси“ потеглих директно към международното летище в Лос Анжелос, връчих ключовете на служителите от „Херц“ 19 19 Американска компания, която дава автомобили под наем. — Б.пр. и хванах първия самолет в посока изток. Той беше до Чикаго и в О’Хеър имах един час престой, преди да взема следващия самолет, който отиваше някъде близо до Вашингтон.

Самолетът беше американски и пътуваше до Френдшип, което е някъде по средата между Вашингтон и Балтимор. Предпочитах да сляза на вашингтонско летище, но след полунощ там не кацат самолети, защото вдигат прекалено голям шум. Към полунощ всички във Вашингтон са си в леглата вече от един час — поне онези, които могат да кажат кога излитат и кацат самолетите.

Позволих си разкоша да взема такси от Френдшип и когато се прибрах вкъщи, беше почти четири часът сутринта. Сара се събуди, когато се промъкнах на пръсти в спалнята. Винаги се събуждаше, колкото и тихо да влизах.

— Как беше? — попита тя.

— Горе-долу.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не искам нищо. Някой да се е обаждал?