Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Когато се качвах в колата си, той се приближи и каза:

— Сега, като се отърва от нея, май ще е най-добре да си я караш така.

— Мисля, че си прав — рекох аз.

— Доста е по-големичка от тебе, а?

— Доста — отвърнах аз. — Заради това се карахме толкова.

Той удари с длан по вратата на колата.

— Трябва да си намериш някоя по-млада. И може да не е моя работа, ама трябва да е и по-женствена.

Погледнах го, докато палех колата.

— Ами какво да правя с децата?

Той поклати глава и понечи да каже нещо — нещо мъдро навярно, ала аз потеглих, преди да чуя какво е то.

Не стигнах далече. Не стигнах далече, защото десният ми крак се тресеше върху педала на газта и не можех да го спра по никакъв начин. С левия ми крак всичко беше наред, защото го бях заклещил между пода и спирачката. Той не се тресеше, но му се искаше. Ръцете ми също бяха спокойни, докато държаха волана. Изминах две преки, открих място за паркиране и спрях. Когато се опитах да изключа мотора, успях да напипам ключовете едва след втория опит.

Една цяла минута ми трябваше, за да открия ключалката на жабката и да я отворя. От съдържанието на бутилката липсваха около две трети. Надигнах я и отпих една голяма глътка. Със същия успех можеше да бъде и вода. След няколко опита запалих и цигара. Имаше приятен вкус — като на цигара, изпушена след дълъг филм. Седях там, пушех, отпивах от уискито и си мислех колко близо съм бил до смъртта.

Тя можеше да натисне спусъка два пъти, да изскочи през задната врата и да изчезне, без някой да се опита да я спре. В Лос Анжелис никой не би я спрял. Нито пък в който и да е друг град. Но тя беше професионалистка — или поне така каза — и не биваше да рискува. Външността й лесно се запомняше, а вероятно имаше и досие — дълго досие. Шансовете бяха на моя страна — шест на пет може би, но ако бях отишъл там, където тя искаше, щях да съм мъртъв.

Така размишлявах върху онова, което се бе случило, докато седях в колата и се утешавах с остатъка от уискито. Сега всичко изглеждаше напълно логично. Но когато грабнах ключовете на колата и ги хвърлих, бях подтикван не от логиката, а от страха — страха от смъртта. Ако трябваше да умра, исках да си умра у дома, в леглото, не проснат върху волана на някоя взета под наем кола.

Протегнах дясната си ръка и разперих пръсти. Все още трепереше леко, по то беше по-скоро потръпване, а не онова неудържимо паралитично подскачане. Реших, че още една глътка ще ми помогне. Поне нямаше да ми навреди. Надигнах бутилката. Някаква жена, която вървеше по тротоара и влачеше след себе си една от онези сгъваеми метални колички на две колелца, пълна с покупки, ме видя и бързо извърна поглед, сякаш бях извършил нещо неприлично.

„Само с лечебна цел, скъпа госпожо“, казах си аз, а после, леко озадачен, установих, че го бях изрекъл гласно. Прибрах уискито, запалих колата и подкарах обратно към паркинга близо до Сивик Сентър.

Не слязох от колата, когато служителят се приближи. Не мисля, че имаше голямо желание да разговаря с мене.

— Колко ти плати онази? — попитах аз.

— Жена ти ли?

— Точно така — рекох аз. — Жена ми.

— Десетачка. Каза ми, че искала да те изненада.

— Виж какво…

— Какво? — Той започваше да нервничи.

— Приличаше ли ти на моя жена?

— Откъде, по дяволите, да знам как изглежда жена ти?

— Приличаше ли ти изобщо на нечия жена?

Той сви рамене.

— Хората се женят за какви ли не. Откъде да знам.

— На какво ти приличаше тя?

— Дявол да го вземе, човече, приличаше ми на плашило.

Рекох с възможно най-строг глас:

— Ей, драги, говориш за жена ми.

Когато открих мястото, минаваше четири. Намираше се на Норманди Авеню, на север от „Уилшир“, и представляваше ниска и дълга постройка, иззидана, както личеше, от стари тухли. Покривът й беше паянтов, направен от цигли, с широки наклонени стрехи и няколко прозорци с колони и с матови цветни стъкла в бордо, зелено и синьо. Точно над входа, окачена на ниския покрив, висеше малка, почти скромна червена неонова реклама и гласеше „КОКТЕЙЛИ“. Със старинни английски букви, високи около фут, изрязани от дърво и боядисани в черно, беше изписано името на заведението: „При Стейси“.

В съседство с него имаше малка асфалтирана площадка за паркиране, тъй че оставих колата там и влязох. Вътре беше тъмно, прохладно и тихо. Вдясно имаше извито барче и столове с меки удобни седалки. Около ниски масички бяха наредени столове с високи облегалки, чиято тапицерия приличаше на велур, ала навярно бе имитация. В единия ъгъл имаше малко конзолно пиано и прикрепен към него подвижен микрофон. Зад пианото се намираше отделението за хранене с около дузина маси. Това, изглежда, бе уютно и тихо местенце, където можеш да намериш нещо добро за пиене и приличен бифтек, без това да ти струва колкото домакинските разходи за половин седмица.